Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Почти бях обезумяла от страх — призна Сюан, след като се озоваха в коридора, — но не беше чак толкова зле. Мислех си, че ще трябва да започнем от дъното, но вече не сме чак толкова далече от повърхността. След още пет години ще сме по-близо. — Дали си го мислеха, или не, но всяка от двете знаеше, че щяха да достигнат до пълната си мощ; срокът варираше за всяка жена, но изкачването беше гладко и по права линия.

— И аз се бях изплашила — каза с въздишка Моарейн, — но не е толкова просто, колкото го казваш. В кой момент зачитането се превръща в преклонение? Макар тя да не го нарече така, точно това имаше предвид. Трябва да наблюдаваме много внимателно другите Сестри — не бива да грешим по отношение на благоразумието. След месец смятам да съм на левги от Тар Валон, а не да се потя в някоя ферма отвъд реката.

Сюан изсумтя.

— Значи ще стъпваме внимателно. Сякаш сме правили нещо друго от шест години насам. Но все пак можеше да е и по-лошо. Какво ще кажеш да си взема подноса в твоя апартамент и да закусим заедно?

Но преди да стигнат до апартамента й, ги пресрещна друга Айез Седай, висока и с грубовато лице, в небесносиня коприна и със стоманеносива коса на многобройни плитчици със сини мъниста, които висяха до кръста й. Моарейн беше сигурна, че всяка Синя в Кулата бе присъствала на посрещането, но не помнеше да е виждала тази Сестра. Напрегна се да долови способностите й, мощта й и веднага разбра, че е почти толкова могъща, колкото двете със Сюан щяха да станат след време. Тук със сигурност се изискваше нещо повече от обикновеното „зачитане“. Дали да не й приклекне в реверанс? Задоволи се с това ла изчака учтиво.

— Аз съм Цеталия Деларме — заяви Сестрата със силен тарабонски акцент и я изгледа от глава до пети. — Според описанието — хубавичка порцеланова кукличка — ти трябва да си Моарейн.

Моарейн се вкочани. Хубавичка… порцеланова… кукличка? Едва успя да запази лицето си гладко, да задържи ръцете си да не стиснат шала в юмруци. Мисълта за фермата помогна.

Но Цеталия вече не гледаше нея.

— От което излиза, че ти си Сюан, нали? Казаха ми, че много те бивало в решаването на главоблъсканици. Я да те видим как ще се оправиш с тази малка главоблъсканица — рече тя и тикна в ръцете на Сюан тънък свитък листа.

Сюан зачете намръщено, Моарейн — също — надничаше над рамото на приятелката си. Сюан прелистваше страниците твърде бързо, та погледът й да може да улови всичко, но като че ли бяха само имена на карти за игра, без някакъв особен ред, доколкото можеше да разбере. След Владетеля на Купи идваше Господарят на Ветрове, после Владетелят на Пламъци и Господарката на Пръчки, но след нея следваха Петица от Монети и Четворка от Купи. Загадка ли? Пълна безсмислица.

— Не съм сигурна — каза накрая Сюан, което постави точка на въпроса. Ако това нещо беше главоблъсканица, щеше да е намерила решението й.

— О? — Във възклицанието се съдържаше разочарованието на целия свят, но след малко Цеталия продължи, като килна замислено глава и мънистата по плитките й подръннаха. — Не казваш, че не знаеш, значи нещо си се досетила. В какво не си сигурна?

— Има една игра, за която съм чела — бавно отвърна Сюан, — игра, която богатите жени играят с карти, нарича се „Редици“. Трябва да подредиш картите в низходящ ред по една от няколкото фигури, но само определени карти могат да се поставят върху други. Мисля, че някой е записал всяка карта по реда, в която е играна. Играта е печеливша.

Цеталия повдигна вежда.

— И само си чела за играта?

— Рибарските дъщери не могат да си позволят да играят на карти — сухо отвърна Сюан и очите на Цеталия светнало опасно. За миг Моарейн си помисли, че наказанието е неизбежно.

Но тарабонската Сестра каза само:

— Готова съм да се обзаложа, че Моарейн е играла на „Редици“, но тя щеше да го нарече безсмислен списък от карти за игра или нещо такова. Повечето щяха да видят същото. Но ти, която само си чела за играта, стигна до верния отговор. Ела с мен. Имам още няколко главоблъсканици, с които искам да те поизпитам.

— Още не съм си изяла закуската — възрази Сюан.

— Можеш да ядеш по-късно. Хайде. — Очевидно Цеталия мислеше, че й се дължи нещо повече от зачитане.

Моарейн загледа как Сюан неохотно тръгна по коридора след възрастната Сестра, и си позволи да я изгледа сърдито в гърба. Такова поведение най-малко граничеше с грубостта. Явно съществуваха някакви степени. Е, нюансите бяха всичко и в Слънчевия дворец. Само че щеше да им се наложи да го търпят само за малко. До неделя най-много щяха да са заминали, а тя поне не смяташе да се връща, преди да е достигнала пълната си мощ. Освен за да каже на Тамра къде е момчето, разбира се. Всъщност щеше да е великолепно, ако точно те го намереха.