Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Моарейн се усети, че и тя си е стиснала шала по същия начин, и насила накара ръцете си да се отпуснат. Трите клетви я правеха Айез Седай, но не се беше почувствала Айез Седай, докато не положиха шала на раменете й. Но ако я накараха да мине пред очите на всички без нищо върху себе си… О, Светлина, сега вече лицето й наистина пламна! Никога не беше виждала Айез Седай да се изчерви.

— О, я стига, Рафела — бързо се намеси Леане и се усмихна успокоително на двете. Беше Посветена за известно време с тях и ако можеше да се съди по топлината на усмивката й, прекъснатото приятелство май щеше да се поднови. — Преди хиляда години жените са идвали, за да ги издигнат, облечени в Светлината, и са се връщали по същия начин — всяка тук щеше да е така, — но от този обичай се е съхранило само, че коридорите ще са пусти, докато стигнете до жилищата на своята Аджа — обясни тя отривисто. Леане всичко правеше отривисто. — Съмнявам се, че някоя друга освен неколцина Кафяви изобщо си спомня за този обичай. Рафела почти се е побъркала с опитите си да съживява отдавна мъртви обичаи. Не го отричай, Рафела. Помниш ли онова с ябълковите цветчета? Дори Зелените не могат да си спомнят в чест на коя битка е било въведено.

Странно, но макар Рафела да беше стигнала до шала цяла година преди Леане, тя само въздъхна.

— Не бива да се забравят обичаите. — Но не го каза чак толкова настоятелно.

Леане поклати глава.

— Хайде. Знам, че сигурно искате да закусите, но закуската ще трябва да почака преди още няколко неща, между които е и тази разходка. Която няма да включи всички коридори — добави тя и изгледа Рафела изпод вдигнатите си вежди. — Нито ще спираме пред отсеците на всяка Аджа, да ги викаме да излязат и да видят Сестра на Сините. — Поклати отново глава и ги подкара през вратите, като преля едно тънко поточе да ги затвори. — В живота си не съм се срамувала толкова. Ти трябваше да се изчервиш тогава, Рафела. Верин й рече, че имала толкова сладък глас, че трябвало да се занимава с пеене. А една Червена дойде да ни каже да спрем да мяукаме и да си ходим. А пък Зелените! Някои Зелени имат… грубо… чувство за хумор. — Дали Рафела се беше изчервила тогава, или не, но сега бузките й леко поруменяха.

„Колко ли грубо чувство за хумор ще да са имали тези Зелени?“ — зачуди се Моарейн. Но изчервяването на Рафела поне й помогна да престане да се тревожи за своето. Разбира се, Сестрите щяха да се държат една пред друга не така, както пред онези, които не носят шала. И сега тя също го направи. От което сякаш порасна с няколко пръста, въпреки че Леане беше все още с една глава по-висока от нея. Беше скъсила крачките, но Моарейн все пак трябваше да подтичва, за да не изостане, докато се изкачваха през подземните коридори на Кулата, съвсем опустели освен тях четирите. Коридорите рядко биваха препълнени, но това, че бяха толкова пусти, им придаваше зловещ вид, като на тъмни пещери. Твърде лесно беше да си представи Кулата съвсем опустяла. А щеше да се случи един ден, ако нещата продължаваха да вървят все така.

— Церемонията свършва ли с тази обиколка? — попита тя. — Частта със Синята Аджа, имам предвид. И можем ли да задаваме въпроси? — Това май трябваше да го попита най-напред, но искаше гласовете им да пропъдят лошите мисли.

— Не изцяло — отвърна й Леане, — но можете да питате каквото си щете. На някои въпроси обаче не може да се отговори, преди да сте се представили на Първата Отсяваща, главата на нашата Аджа.

— Не трябва да разкриваш тази титла — бързо се намеси Лафела.

Моарейн кимна, макар вече да го знаеше. Посветените ги учеха, че всяка Аджа си има тайни, и Рафела със сигурност го знаеше. Не една Сестра беше казвала на Моарейн, че след като спечели шала, ще й се наложи да учи почти толкова, колкото и преди. Тя смяташе да е много предпазлива, докато не научи повечко.

— Аз имам въпрос — каза намръщено Сюан. — Има ли още много такива обичаи, като онзи с баницата? Мога да готвя, но обикновено готвеше по-голямата ми сестра.

— О, да — каза щастливо Рафела и им заописва загадъчни обичаи, докато крачеха към първия етаж на Кулата, някои от които — толкова глупави, като да си обуваш сини чорапи, когато напускаш Тар Валон, други толкова деликатни, като да се въздържаш от брак. Айез Седай се омъжваха понякога, но Моарейн не можеше да си представи как другояче може да свърши един подобен брак, освен скръбно. Пороят от информация продължи, докато се изкачваха по виещите се коридори — спря чак когато стигнаха невзрачните лъскави врати, водещи към отсека на Сините.