Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

С тихото шумолене на чехлите по плочките на пода минаха по коридорите на Кулата, по които не се движеше нищо освен тях и мигащите пламъчета над лампите на високите стойки. Моарейн се изненада, че не се мяркат никакви слуги — повечето си работа те вършеха в часовете преди да са станали Сестрите или след като са се прибрали за сън. Заслизаха безмълвно надолу към етажите под Кулата, по добре осветени проходи и покрай тъмни отвори. Вратите на камерата, където бяха изпитани двете със Сюан, бяха широко отворени, но тук, в коридора, всички се спряха, кръгът от Айез Седай се разсипа и се престрои в редица зад двете, след като те се обърнаха към зейналия вход.

— Кой идва тук? — строго запита гласът на Тамра отвътре.

— Моарейн Дамодред — отвърна ясно Моарейн и макар лицето й да си остана спокойно, сърцето й запърха. От радост този път. Сюан изрече името си в същия момент и в тона й се долови предизвикателство, макар и съвсем леко. Тя твърдеше, че Елайда все ще измисли някакъв начин да ги лиши от шала, стига да може.

Учителките им никога не бяха поставяли въпроса с прецедента — сигурно изобщо не бяха допускали, че двете ще стигнат толкова далече стъпка до стъпка — но Моарейн ясно чу как една зад тях затаи дъх, а когато Тамра заговори отново, беше след пауза, толкова малка, че можеше и да й се е сторило.

— По какъв повод идваш?

— Да изрека Трите клетви и с това да получа правото си на шала на Айез Седай — отвърнаха те едновременно. Нарушаване на приличието или не, бяха решили тази сутрин да правят всичко едновременно, доколкото беше възможно.

— С какво право искаш това бреме?

— С правото на това, че съм преминала и се покорявам на волята на Бялата кула.

— Тогава влез, ако смееш, и се обвържи навеки с Бялата кула.

Ръка за ръка, двете влязоха. Заедно. Спокойни лица и твърда крачка, без да бързат и без да се колебаят. Волята на Кулата ги чакаше вътре, въплътена.

Тамра, в светлосин брокат, със седемцветния епитрахил на Амирлин около шията, стоеше в рамката на овалния тер-ангреал, чиито цветове бавно преливаха от сребристо в златно, в синьо и зелено. До нея, в по-тъмен оттенък на синьото, стоеше Аелдра и държеше в две ръце черна кадифена възглавничка. Покрай кръглите стени стояха заметнати с шалове Заседателките на Съвета на Кулата, на групи по Аджи, а пред всяка Заседателка — още по две Сестри от същата Аджа, с шалове, и всяка държеше по още един шал, сгънат и преметнат на ръката. Всички загледаха с безизразни лица как Сюан и Моарейн запристъпваха напред.

Тер-ангреалът поднесе първия проблем в плана им. Високият овал беше твърде тесен, за да могат и двете да минат през него едновременно, не и без да се притиснат една до друга плътно, а това трудно можеше да се върже с изискваното достойнство. Това бе единственият спор, който Моарейн беше спечелила. Сюан я изгледа — беше като че ли невъзможно тези сини очи да станат толкова остри, без да променят спокойното си изражение, но станаха — и надигайки полите си, прекрачи с Моарейн след нея. Една до друга коленичиха пред Амирлинския трон.

От кадифената възглавничка, която държеше Аелдра, Тамра взе Клетвената палка, гладък бял като кост цилиндър, дълъг една стъпка и малко по-дебел от китката на Моарейн. Тер-ангреал. Клетвената палка щеше да ги обвърже с Трите клетви и по този начин — с Кулата.

За миг Тамра се поколеба, сякаш не беше сигурна коя да обвърже първа, но само за миг. Моарейн чинно вдигна ръце с дланите нагоре и Тамра постави там Палката. Това беше цената, която бе поискала Сюан, малка услуга, която й се дължала, заради предимството й през овала, което й беше наложила Моарейн. И разбира се, не беше разкрила естеството на „услугата“, докато Моарейн не прие. След няколко минути тя щеше първа да стане Айез Седай. Колко нечестно беше!

Но не й остана време да мисли как трябваше да се досети, че Сюан си е наумила нещо, когато се предаде толкова лесно. Сиянието на сайдар обкръжи Тамра и тя докосна Клетвената палка с тънко поточе на Дух.

Моарейн стисна Палката. На допир беше като стъкло, само че някак по-гладка.

— Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че няма да изричам нито една неистинна дума. — Клетвата се утаи в нея и въздухът изведнъж я притисна. „Червеното е бяло — помисли си тя. — Горе е долу“. Все още можеше да измисли лъжа, но езикът й вече нямаше да може да я изрече. — Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че няма да правя оръжие, с което човек да може да убива друг човек. — Натискът рязко се усили; сякаш беше зашита в някаква невидима дреха, твърде стегната, която я стискаше и мачкаше от темето чак до петите. Притискаше я отвсякъде толкова, че пот изби на челото й, но успя да задържи лицето си спокойно. — Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че никога няма да използвам Единствената сила като оръжие, освен срещу твари на Сянката или в най-краен случай, за да защитя живота си или този на моя Стражник или на друга Сестра. — Невидимата дреха се сви още повече и тя задиша тежко през нос, стиснала челюсти, за да не изохка. Невидима и много гъвкава, а в същото време — о, колко стегната! Това усещане, че е притисната отвсякъде, щеше да изчезне, но не изцяло, за една година. Светлина! Зачуди се как ли й е харесало на Елайда да изрече последната клетва, със споменаването за Стражник. Трите клетви си оставаха непроменими, към която и Аджа да искаш да се присъединиш. Мисълта за това малко й помогна.