Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Обичам те, татко — каза спокойно. Светлина, как можеше спокойна? Ала трябваше. — Моля те, кажи на мама, че я обичам с цялото си сърце.

Подмина го и закуцука към втората звезда. Стори и се, че той извика след нея, че се затича и я хвана за ръкава, но умът й беше като в мъгла от усилието да запази лицето си спокойно и походката — твърда. Залиташе, но нито се поколеба, нито забърза. Пристъпи между витите колони под звездата и…

… и се озова залитаща в една кръгла бяла стая и блясъкът на светилниците замая очите й. Паметта с грохот се върна в главата й и за малко да подкоси коленете й. Неспособна да мисли от пороя, който я заля, успя да направи още три крачки, олюля се и спря. Помнеше всичко, помнеше правенето на всеки сплит и къде бе получила всяка рана. Всичките си погрешни стъпки, паническите си усилия да съхрани някакво подобие на ведрост.

— Свърши се — възкликна Мириън и плесна с ръце. — Нека никоя да не изрича какво се случи тук. Длъжни сме в безмълвие да го споделим с оная, която го изпита. Свърши се. — Отново плесна силно с ръце и сините ресни на шала й се разлюляха. — Моарейн Дамодред, ще прекараш тази нощ в молитви и размисъл за бремето, което ще поемеш утре, когато понесеш шала на Айез Седай. Свърши се. — И плесна за трети, последен път с ръце.

Наставницата на новачките надигна полите си и закрачи към вратите, но останалите Сестри бързо се струпаха около Моарейн. Всички освен Елайда. Загърната плътно в шала си все едно, че вече усещаше студа, Елайда си тръгна с Мириън.

— Ще приемеш ли Цяра, дете? — попита Аная. Беше с цяла педя по-висока от Моарейн и простоватите й черти почти надмогваха липсата на възраст и й придаваха вид по-скоро на селянка, отколкото на Айез Седай, въпреки фината кройка на синята вълнена рокля с изкусно везмо по ръкавите. — То и аз защо ли те питам. Не си чак в толкова тежко състояние, както съм виждала някои, но все пак си доста зле.

— Ама аз… минах ли? — попита тя удивена.

— Ако изчервяванията се смятаха за нарушаване на спокойствието, никоя нямаше да стигне до шала — отвърна Аная и със смях занаглася своя на раменете си.

Светлина, та те бяха видели всичко! Разбира се, не можеше иначе, но тя си спомни и онзи смайващо красив мъж, който я беше награбил и бе започнал да я целува доста стръвно, тъкмо когато започваше четиридесет и третия сплит, и пак се изчерви. Бяха видели и това!

— Наистина трябва да й дадеш Цяра, преди да е припаднала, Аная — каза Верин. Ниска и със сънливи очи, тя беше доста пълничка. Носеше светлокафява вълнена рокля и шал с кафяви ресни. Моарейн харесваше Верин, но се смрази, щом видя купчинката с дрехите си в ръцете на Кафявата сестра.

— Май си права — отвърна Аная, стисна в шепи главата на Моарейн и преля.

Тези рани бяха далеч по-лоши от всичко, което Елайда й беше причинявала, и този път Моарейн се почувства не натопена в студена вода, а натикана в лед. След няколко мига обаче всички порязвания, убождания и драскотини изчезнаха. Умората си остана, сякаш по-тежка от преди. И освен това умираше от глад. Колко ли дълго беше стояла тук? Грижливо усвоеното й чувство за време като че ли се беше объркало съвсем.

Щом пипна чантичката си, се увери, че книжката си е вътре, но повече не можеше да направи пред Сестрите. Освен това страшно й се искаше да се облече. Но имаше един въпрос, на който искаше да получи отговор. Изпитанията й не бяха само въпрос на случайност, не бяха продукт на тер-ангреала. Непрекъснатите атаки над чувството й за свян не оставяха съмнения за това.

— Последният изпит беше много жесток — каза тя, вдигнала роклята си да я навлече през главата. Спря се и се вгледа в лицата им.

— Не може да се обсъжда, колкото и да е бил жесток — заяви твърдо Аная. — Никога и с никого.

Но Юан, слабичката Жълта, извърна глава към вратата, с неприязън в сивите си очи. Така. Мириън не беше участвала в изпитанието. Елайда наистина се беше опитала да я накара да се провали, и при това по-упорито от всички останали, иначе арафелката нямаше да покаже такова неодобрение. Ясно.

Другите Сестри си тръгнаха, но Аная и Верин я придружиха — не по същия път, по който беше слязла. Щом я оставиха, тя отиде до стаята, в която двете със Сюан бяха прекарали толкова дни, преписвайки имена, и завари да вършат работата две чиновнички, изнервени жени, които не останаха никак доволни, че ги питат къде била отишла някаква си Посветена, която дори не познават. Възможно ли беше? О, Светлина, възможно ли беше?