Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Веднага щом пристъпи в тази звезда, започна да прелива. Въздух и Огън, после — Земя. Нищо не се движеше наоколо. Как се беше озовала тук? Както и да беше станало, искаше й се час по-скоро да се махне от това мъртво място. Изведнъж се озова сред храсталаци от черен нокът — тъмните дълги тръни се забиваха във вълнените й дрехи, дращеха бузите и челото й. Не си направи труда да помисли, че е невъзможно. Искаше само да се измъкне. Всеки забил се в плътта й трън пареше и тя усещаше, че от някои от раните тече кръв. Спокойствие. Трябваше да прояви пълно спокойствие. Опита се пипнешком да избута някои от гъсто заплетените кафяви клони и за малко да изохка, когато острите бодли се забиха в дланите й. По ръцете й потече кръв. Спокойствие. Можеше да прелее и други сплитове освен задължителния, но как да се отърве от тези проклети тръни? Огън беше безполезен — клоните изглеждаха сухи като прахан и ако ги подпалеше, пламъците щяха да погълнат и нея. Докато мислеше, продължаваше да заплита, разбира се. Дух, после Въздух. Дух, последван от Земя и Въздух едновременно. Въздух, после Дух и Вода.

Нещо се движеше по един от клоните — малко тъмно телце с осем крака. Отнякъде дойде спомен и тя неволно затаи дъх. Да запази лицето си спокойно означаваше да напрегне възможностите си до краен предел. Паякът смъртоглавец идваше от Айилската пустош. Откъде го знаеше това? Името му не беше само заради сивите очертания по гърба му, наподобяващи човешки череп. Едно ухапване можеше да поболее здрав мъж за няколко дни. Две можеха да го убият.

Все така без да спира да заплита безполезното кълбо от Петте сили — защо искаше да заплете това нещо? но трябваше — без да спира да заплита, тя ловко отдели потоците и съвсем леко докосна гръбчето на паяка с малък, но много сложен сплит на Огън. Животинчето лумна и стана на пепел толкова бързо, че дори не опърли клона. Малко им трябваше на храстите да се подпалят. Тъкмо да изпита облекчение обаче, видя друг паяк да пълзи към нея и го уби със същия малък сплит, после още един и още един, и още един. Светлина, колко още бяха тези проклети твари? Очите й, единственото, което можеше да движи, затърсиха припряно и почти навсякъде намираха нов смъртоглавец, пълзящ към нея. Убиваше всеки, който видеше, но бяха толкова много, че въпросът колко може да има извън полезрението й ставаше очевиден. Спокойствие.

Докато изгаряше паяците веднага щом ги видеше, тя започна още по-бързо да плете тази голяма и безсмислена буца. На няколко места от черните петънца по клоните се заизвиваха струйки дим. С лице, гладко като замръзнала маска, тя плетеше все по-бързо и по-бързо. Умряха още десетки паяци и още струйки задимяха, някои — по-дебели. Появеше ли се първият пламък, щеше да се разнесе като вятъра. По-бързо. По-бързо.

Последните нишки легнаха на мястото си в безсмисления сплит и веднага щом престана да плете, храстите черен нокът изчезнаха. Просто ей така, изчезнаха! Бодлите ги нямаше, но точно в този момент те вече едва ли щяха да я притесняват. Ужасно й се искаше да се измъкне от дрехите си и да ги изтупа грижливо. С помощта на потоци Въздух. Паяците по храстите бяха изчезнали със самите храсти, но ако някои от тях бяха изпълзели по роклята й? Или под нея? Ала вместо да го направи, тя затърси с поглед нова шестолъча звезда и я намери врязана над вратата на една от къщите със сламени покриви. Влезеше ли вътре, щеше да претърси дрехите си. Спокойно. Пристъпи в катранения мрак.

И се зачуди неволно къде се намира и как се е озовала тук. Защо беше облечена в груба селска вълна и защо кървеше така, сякаш се беше търкаляла в трънаци? Знаеше, че е изпълнила два от стоте сплита, които трябваше да направи, и нищо повече. Не знаеше дори къде бе направила първите. Нищо, освен че пътят, по който трябваше да продължи, минаваше през тази къща. Погледна през рамо към мъртвия пейзаж зад нея.

Единственото, което можеше да види пред себе си, беше смътното петно светлина през стаята. Странно — беше сигурна, че прозорците не бяха с капаци. Това сияние може би сочеше някакъв изход, открехната врата навярно. Можеше да си направи светлина, но все още не биваше да прегръща Силата. Тъмнината не я плашеше, ала тя запристъпва внимателно, за да не се блъсне в нещо. Препятствия обаче нямаше. Вървя така близо четвърт час, с петното светлина, което бавно се уширяваше, докато не се увери, че онова, което вижда, е рамка на врата. Четвърт час в къща, която можеше да обиколи два пъти за четири пъти по-малко време. Доста странно място. Сън, щеше да си помисли, ако не знаеше, че не е сън.