Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Отне й почти толкова време, докато стигне до вратата, отваряща се към сцена също толкова странна, колкото и пътя през къщата. Здрава стена от масивни камъни, висока пет разтега и дълга трийсет от всяка страна, обкръжаваше квадрат с каменна настилка, но отвъд нея не се виждаше нищо, нито сграда някаква, нито дърво. Нито пък имаше някакви порти или врати; единствената, през която беше излязла, изчезна, щом тя погледна през рамо. Много небрежно поглеждане, с лице, съхранило маската на спокойствие, сякаш изваяна върху него. Въздухът беше влажен като в ранна пролет, небето — ярко и чисто, освен няколкото реещи се бели облачета, но и това не смаляваше злокобното усещане.

Шестолъчната звезда, с диаметър един разтег, този път беше всечена в центъра на квадратния двор и тя закрачи към нея толкова бързо, колкото смееше да си позволи. Малко преди да стигне до нея, от стената се изтръгна туловище в покрита с шипове броня и скочи вътре. Съществото бе високо колкото огиер, но колкото и да се вглеждаше, тя не можеше да види в него нищо човешко, въпреки че тялото беше като на човек. Вълчите челюсти и помръдващите уши придаваха на лицето ужасяващ вид и то по никакъв начин не можеше да се приеме за човешко. Беше виждала рисунки на тролоци, но никога досега не беше ги виждала наяве. Твари на Сянката, създадени във войната, сложила край на Легендарния век, слуги на Тъмния, тролоците обитаваха покварената от Сянката Погибел, отвъд Граничните земи. Възможно ли беше да е попаднала в Погибелта? При тази мисъл кръвта й се смрази. Чу зад себе си тропот на ботуши по камъните, след тях — и на копита. Не всички тролоци имаха човешки крака. Съществото с вълчата муцуна извади огромен, извит като коса меч от ножницата, която висеше на гърба му, и затича към нея. Светлина, колко бърза беше проклетата твар! Чу още тичащи стъпала и копита. Още тролоци изскачаха от стената пред нея, с лица, изкривени от орлови клюнове и мечешки муцуни.

Още една стъпка и се озова върху звездата. Веднага прегърна сайдар и започна да заплита. Най-напред задължителният сплит, но веднага щом първите нишки на Въздух, Земя и Дух се заплетоха, раздели потоците и направи втори сплит, а после и трети — от Огън. Имаше много начини да се правят огнени кълба, но тя избра най-простия. Метна ги с две ръце към най-близките тролоци и се завъртя вихрено, без да спира да плете Огън. Налагаше се да спира, за да продължи с по-важния сплит, но стига да беше достатъчно бърза… Светлина, в квадрата около нея вече имаше десетина тролоци и от стените изскачаха още! Тя мяташе с две ръце толкова бързо, колкото можеше да изплете, целеше се в най-близките и огнените топки избухваха, късаха главата на поредното същество с овнешки рога или свинска зурла, разкъсваха на две някой тролок с рога на козел, отсичаха крака. Не изпитваше никаква жалост. Тролоците взимаха в плен хора само за да ги ядат.

Едва смогна да улови главния сплит само миг преди той да се разпадне. Хвърли още огнени топки, които откъснаха глава с орлов клюн само на две крачки от нея и разкъсаха туловището на тролока с вълча муцуна, който се олюля пред очертанието на звездата, преди да рухне безжизнен. Нямаше да стане така. Твърде много бяха тролоците и нови скачаха от стените непрекъснато, а тя не можеше да опази най-важния сплит, колкото и бързо да се обръщаше. Трябваше да има начин. Нямаше да се провали! Странно как мисълта, че ще бъде убита и изядена от тролоци, изобщо не й хрумна. Нямаше да се провали — само това беше важното.

Изведнъж се сети за изхода и се усмихна, и започна да си тананика най-бързия дворцов танц, който знаеше. Бързите стъпки я поведоха около ръба на звездата, без дори да й се наложи да губи от погледа си сплита, който трябваше да довърши. В края на краищата, колкото и бързо да се движеха краката й, какво можеше да е по-ведро от един дворцов танц, с нейното гладко и много ведро лице, все едно че танцува в Слънчевия дворец? Заплете и Петте сили толкова бързо, колкото можеше, по-бързо, отколкото беше заплитала някога, сигурна беше в това. Танцът по някакъв начин помогна и сложният сплит започна да се оформя като най-сложната мардинска дантела. Заплиташе, без да спира да танцува, и мяташе огън с двете си ръце, избиваше тварите на Сянката с две ръце. Понякога те се доближаваха толкова, че кръвта им плискаше в лицето й, понякога се оказваха толкова близо, че трябваше с танц да ги заобиколи, докато падаха, с танц да се отдръпва от посичащите надолу криви мечове, но не обръщаше внимание на кръвта. И танцуваше.