Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Последният сплит се намести и тя го пусна да се изпари, но на каменния площад все още имаше тролоци. Бърза стъпка и тя се озова в центъра на звездата, където затанцува в мъничък кръг, гръб до гръб с въображаемия си партньор. Заплитането на три сплита наведнъж я беше изтощило, ала тя събра сили и отново заплете три. Танцуваше и мяташе огън, и призоваващи мълнии от небето, и каменният площад закънтя от грохота на взривовете.

Най-сетне не остана нищо освен самата нея — танцуваше. Направи още три кръга, преди да го осъзнае, и спря. Спря и да си тананика. В стената вече имаше сводеста врата, сенчест отвор със звездата, изсечена над него. Сърцето й се вледени. Врата, извеждаща към мястото, откъдето бяха дошли тролоците. Към Погибелта. Само безумци влизаха драговолно в Погибелта. Сбра в ръце грубите си вълнени поли и насила прекоси овъгления каменен площад към портата. Това бе пътят, по който трябваше да продължи.

Деветдесет и девет сплита. Намери шестоъгълната звезда всечена в кръглите речни камъни сред високите дюни на пустиня, където главата й се замая от горещината и изсмука влагата от тялото й още преди да се появи потта. Намери я нарисувана в снега на планински склон, където ледените ветрове я шибаха и мълнии святкаха наоколо, и в един огромен град с невъзможни кули, в който хората й говореха на непонятен език. Намери я в загърната в сенки гора, сред черната вода на тресавище, в блатясали високи треви, чиито листа режеха като нож, по ферми и сред равнини, в бордеи и в палати. Понякога я намираше облечена, но дрехите й често изчезваха, а също толкова често нямаше нищичко по себе си от самото начало. Понякога изведнъж се оказваше вързана с въжета или окована, извита в болезнени пози, в които ставите й се усукваха, или увиснала за китките или глезените. Озоваваше се срещу отровни змии и зъбати водни гущери, дълги три разтега, побеснели мечки стръвници и излезли на лов лъвове, срещу гладни леопарди и тичащи стада диви бизони. Жилеха я стършели и оси, хапеха я безброй мравки, конски мухи и непознати й насекоми. Тълпи, понесли факли, се опитваха да я хванат, за да я изгорят на клада, Бели плащове я бесеха, крадци я мушкаха с ками и скитници я душаха. И всеки път тя забравяше и се чудеше откъде е получила тази кървава резка по бузата, от чий меч е тази рана през ребрата й, що за нокти са оставили тези три драскотини по гърба й, и други рани, синини и отоци, от които кървеше и куцаше. И беше уморена. О, беше уморена до смърт. Повече, отколкото можеха да обяснят дори тези деветдесет и девет сплита. Раните може би го обясняваха.

Деветдесет и девет сплита.

Стиснала грубите вълнени поли, тя закуцука към шестолъчата звезда, очертана с червени плочки до ромолящия мраморен фонтан в малка градинка, обкръжена от тънки вити колони. Едва стоеше на крака, а да запази лицето си спокойно изстискваше сетните й сили. Болка пулсираше във всяка част на тялото й. Не болка, агония бе по-точната дума. Но това беше последното. Свършеше ли и то, всичко също щеше да свърши, каквото и да беше, и щеше да може да потърси Цяр. Стига да можеше да намери някоя Айез Седай. Ако не, и някоя Четяща щеше да свърши работа.

Това беше поредният безсмислен сплит — ако се заплетеше правилно, произвеждаше само дъжд от многоцветни искрици. А ако се заплетеше неправилно, кожата й щеше да се зачерви и да боли, като при изгаряне от слънце. Започна много предпазливо.

Баща й излезе от колонадата точно пред нея, с дълго палто, излязло от мода поне отпреди година, с ивиците с цветовете на дома Дамодред, спускащи се от високата яка чак до под коленете. Беше много висок за кайриенец, само един пръст под шест стъпки, с коса по-скоро сива, подстригана високо. Винаги стоеше прав като меч, освен когато не се наведеше да я остави да скочи в прегръдката му като дете, но сега раменете му се бяха смъкнали. Тя не можа да разбере защо това, че вижда баща си, изведнъж я натъжи.

— Моарейн — каза той и благото му лице се набръчка угрижено, — трябва веднага да дойдеш с мен. Заради майка ти, чедо. Тя издъхва. Все още остава малко време, ако дойдеш веднага.

Много й дойде. Дощя й се да заплаче. Дощя й се да побегне с него. Не направи нито едното, нито другото. Сплитът сякаш сам се довърши изведнъж и около тях западаха весело проблясващите пъстроцветни искрици. Гледката й се стори особено горчива. Тя отвори уста да го попита къде е майка й и в този момент видя втората звезда зад него, изваяна от червени плочки над колонадата точно там, откъдето се бе появил. Уверена крачка. Без колебание.