Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Мъртъвците ли започнахме да крадем? — попита Лан с дразнещо хладнокръвния си тон. Само попита. Без обвинение, но все пак…

Тя се изправи ядосана, тъкмо докато Рин счупваше оперения край на стрелата, стърчащ от гърба на Лан. Букама връзваше тясна кожена каишка зад острието. След като я стегна, я стисна в юмрук, бързо дръпна и измъкна стрелата през рамото. Лан примига. Цяла стрела изтръгнаха през тялото му, а той примига! Не разбра защо това трябваше да я подразни, но я подразни.

Рин изтича до пътя, докато Букама помагаше на Лан да смъкне палтото и ризата си. Тя видя кървавата дупка. Отворът на гърба едва ли изглеждаше по-добре. Кръвта, която се беше процеждала в палтото, потече свободно по гърдите и ребрата му. Никой от двамата не я помоли за Цяра и тя почти бе готова да не го предложи. Лан беше нашарен с повече белези, отколкото можеше да се очаква за толкова млад мъж, като много от тях бяха полузараснали рани, кръстосани изрядно с тънките черни конци от шева. Явно можеше да ядосва мъже толкова лесно, колкото и жени. Рин се върна с кърпи за превързване и омачкан хляб за лапа. Никой нямаше да помоли за Цяр, докато не му изтечеше кръвта до смърт!

— Ще приемеш ли Цяр? — попита тя хладно и протегна ръце към главата му. Лан се дръпна като опарен от допира й. Като опарен!

— Вдругиден в Чачин дясната ръка може да ти потрябва — промърмори Букама и отърка уста с ръка, без да поглежда към никого. Странни думи, но тя знаеше, че няма смисъл да пита какво значат.

След малко Лан кимна и се наведе. Това бе всичко. Нито я помоли, нито дори прие предложението. Просто се наведе.

Тя стисна главата му между дланите си — почти го плесна — и преля. Конвулсията от сплита на Цяра бе неизбежна, ръцете му изхвърчаха встрани и го изтръгнаха от дланите й. Съвсем задоволително. Въпреки че само вдиша шумно, без да изохка. Старите белези си останаха, полузаздравелите рани бяха вече само тънки розови резки — шевовете по тях се бяха разхлабили и конците се смъкнаха по ръцете и гърдите му; нямаше да му е лесно да измъкне останалите — ала на мястото на дупките от стрелата се появи гладка кожа. Можеше да изтърпи осите в съвършено здраве. Винаги можеше да го изцери отново след това, ако се наложеше. Само ако много се наложеше, обаче.

Парите оставиха до трупа на кайриенеца, макар че щяха да са от полза за тримата мъже. Не искаха нищо да вземат от мъртвия. Букама намери коня му вързан недалече навътре сред дърветата, едър кафяв скопец, очевидно издръжлив и бързоног, Лан свали сбруята, върза я за седлото, а после плесна коня по задницата и го отпрати към Равинда.

— Да може да се напасе, докато някой го намери — обясни той, като я видя, че се е загледала намръщено след животното. Честно казано, тя съжаляваше, че не се сети да претърси дисагите на коня. Но Лан бе проявил изненадваща доброта. Не беше очаквала да открие такава у него. Заради това, щеше да му спести осите. И все пак трябваше да направи нещо, с което да я запомни за цял живот. В края на краищата, оставаха й само още две нощи, за да го прекърши. Стигнеха ли в Чачин, щеше да й се отвори твърде много работа, за да се занимава с Лан Мандрагоран. Поне за известно време.

Ако Канлуум беше град на хълмове, то Чачин беше град на планини. Трите най-високи се издигаха почти на една миля, макар че върховете им бяха изравнени и всички блестяха на обедното слънце с цветните покриви от гледжосани плочи. На най-високия дворецът Айездайшар сияеше по-ярък от всичко наоколо в червени и златисти цветове, а над най-големия му купол гордо се развяваше знамето с подскачащия Червен кон. Три пръстена високи крепостни стени с кули обкръжаваха града, както и дълбок сух ров с ширина от сто крачки, пресечен от двайсет и четири моста, всеки с по едно укрепление при входа. Движението към и извън града тук също беше огромно, а Погибелта бе далече, тъй че на стражата на Червения кон, с шлемове и метални нагръдници, не се налагаше да е толкова бдителна като в Канлуум, но преминаването по моста на Слънчевия изгрев, сред потоците фургони, коли и хора в двете посоки, все пак им отне доста време.

Веднага щом минаха първата стена, Лан дръпна юздите и отби от трополящите, тежко натоварени търговски фургони. Макар да го чакаше среща с Едейн, едва ли някога в живота си се беше радвал толкова, че вижда някой град. Според буквата на закона те вече наистина бяха в Чачин — втората, по-висока стена беше на повече от сто крачки напред, а третата, още по-висока — още по-далече — но искаше вече да приключат с тази Алис. Откъде, в името на Светлината, беше намерила тези бълхи толкова рано през пролетта? А черните мухи? Мухите трябваше да се появят чак след месец! Всичко го сърбеше. Добре поне, че тя не намери удовлетворение в това. Беше сигурен.