Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Със стаите му прикрепиха две слугини със скулести лица, Аня и Есни, които започнаха да прибират оскъдните му вещи в гардероба, както и един длъгнест младок, Бюлън, да тича по една или друга работа. Той зяпна, като видя шлема и бронята му, докато ги поставяше върху черно боядисания скрин до вратата, макар че трябваше много пъти да е виждал подобни неща.

— Нейно величество в двореца ли е? — учтиво попита Лан.

— Не, милорд — отвърна Аня, огледа намръщено оцапаното с кръв палто и го отдели с въздишка на една страна. Беше с прошарена коса и според Лан спокойно можеше да е майка на Есни. Въздъхна не от това, че вижда кръв — трябваше да е свикнала с подобна гледка, — а че щеше да е трудно да се почисти. Но с малко късмет, той щеше да си го получи почистено и закърпено. Толкова добре, колкото беше възможно. — Кралица Етениел е на обиколка във вътрешността.

— А принц Брис? — Знаеше отговора — Етениел и консорт Брис можеше да са едновременно извън града само по време на война, — но трябваше да се спазят някои форми на етикета.

Челюстта на Бюлън увисна от нелепото допускане, че принц-консортът може да отсъства, но един млад слуга не можеше да е съвсем наясно с дворцовите маниери. Аня обаче нямаше да я поставят да служи на Лан, ако не беше достатъчно разговорлива.

— О, да, милорд. — Надигна оцапаната му с черни петна риза и поклати глава, преди да остави и нея настрана. Но не с палтото. Явно ризата според нея беше неспасяем случай. Поклащаше глава над повечето му дрехи, дори и онези, които решаваше да прибере в гардероба. Повечето от тях бяха доста захабени.

— А гостуващи знатни люде? — Сърбеше го да зададе точно този въпрос толкова силно, колкото от ухапванията на бълхите и черните мухи.

Аня и Есни се спогледаха.

— Само една по-знатна особа, милорд — отвърна Аня. Сгъна една от ризите и бавно я прибра в гардероба, принуждавайки го да чака. — Лейди Едейн Арел. — Двете жени се усмихнаха една на друга и от това още повече си заприличаха. Знаеха, разбира се, от самото начало какво се опитва да разбере, но нямаха право да му се хилят така идиотски.

Докато Бюлън намаже с вакса и лъсне ботушите му, Лан се уми от глава до пети на умивалника, вместо да чака да му донесат вана, и се натърка с мазилото, което Есни донесе по заръка на Аня за отоците от ухапванията, но се остави на жените да го облекат. Това, че са прости слугини, не беше основание да ги обижда. Имаше си още една бяла копринена риза, която не беше чак толкова похабена, бричове от плътна черна коприна, скриваща почти всичко, и едно черно копринено палто, извезано по ръкавите на златни „кървави рози“ с бодли с остри шипове. Кървави рози, за раздяла и за възпоминание. Ставаше. Ботушите му бяха добили лъскавина, каквато изобщо не бе допускал, че е възможна. Въоръжен беше толкова добре, колкото бе възможно. С оръжие в ръка нямаше от какво да се бои, ала оръжията на Едейн нямаше да са от стомана. Малко опит имаше в битки като тази, която му предстоеше.

След като даде на Аня и Есни по една сребърна марка, а на Бюлън сребърен петак — госпожа Ромера щеше да побеснее, ако й предложеше пари, но слугите на един гост очакваха по нещичко на първия ден и на последния — той прати момчето да провери дали в конюшните са спазили указанията му за Танцуващия котарак, а на жените нареди да останат в коридора и да пазят вратата му. После седна и зачака. Срещите му с Едейн трябваше да са публични, с колкото може повече хора наоколо. Насаме всички предимства щяха да са на страната на неговата карнейра.

Неволно се зачуди къде ли е отишла Алис, какво иска да прави с него и другите двама, и се опита да пропъди тези мисли от главата си. Тази жена се беше впила като кърлеж във врата му. На една от резбованите странични масички беше поставена висока сребърна кана за чай, несъмнено ароматизиран с боровинки и мента, и друга с вино, но Лан не им обърна внимание. Не беше жаден, а умът му трябваше да е ясен за срещата с Едейн. Докато чакаше, прие ко’ди и остана да седи, загърнат в безчувствена пустота. Винаги беше по-добре да влизаш в битка без чувства.

Смайващо скоро Аня отново влезе и грижливо притвори вратата след себе си.

— Милорд, лейди Едейн ви е изпратила покана да я посетите в покоите й. — Тонът й беше съвсем неутрален, а лицето й — гладко като на Айез Седай.

— Предайте на пратеника й, че все още не съм се възстановил след пътуването си — отвърна той.

Аня приклекна учтиво, но изглеждаше разочарована от отговора.