Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Надяваше се също така, че ще избегне още една среща с Едейн този ден, ала когато го върнаха в покоите му — този път го водеше един слуга, — я завари там: чакаше го прималяла в един от позлатените столове. Слугите му ги нямаше никакви. Изглежда, Аня наистина й беше съюзничка.

— Боя се, че вече не си красив, миличък — каза му тя, щом влезе. — Мисля, че ще ставаш все по-грозен с годините. Но винаги съм харесвала повече очите ти, отколкото лицето. — Усмивката й стана пламенна. — И ръцете ти.

Той се спря, стиснал дръжката на вратата.

— Милейди, не са минали и два часа, откакто се заклехте…

Но тя го прекъсна.

— И ще се покорявам на своя крал. Но както гласи поговорката, „кралят не е крал пред своята карнейра“. — Засмя се знойно, наслаждаваше се на властта си над него. — Донесох твоята даори. Подай ми я.

Очите му неволно проследиха нейните към плоската лакирана кутия върху масичката до вратата. Да повдигне капачето й му струваше толкова усилие, колкото ако вдигаше канара. Помнеше всеки миг на заранта след първата им нощ, когато тя го отведе в женското отделение на Кралския дворец във Фал Моран и пред очите на придворните дами и слугините отряза косата му до раменете. Дори му заяви гласно какво означава това. На всички жени им беше много весело, подхвърляха шеги, седнали в краката на Едейн, за да й изплетат неговата даори.

Едейн спазваше обичая, ала по свой начин. Косата беше мека и гъвкава; сигурно всеки ден я беше търкала с балсам.

Той бавно прекоси стаята, коленичи пред нея и й поднесе своята даори с две ръце.

— В знак на това, което ти дължа, Едейн, сега и навеки. — В гласа му го нямаше онзи плам от първата утрин и тя със сигурност го разбра.

Не взе плитката. Само го изгледа — лъвица, гледаща младо еленче.

— Знаех си, че не си заминал толкова задълго, че да забравиш обичая ни — промълви тя след дълго мълчание. — Ела.

Стана, хвана го за китката и го поведе към вратите на терасата с изглед към градините, на десет стъпки под тях. Двама слуги поливаха с ведра храсти и цветя, а една млада жена крачеше по плочките на алеята, в синя рокля, ярка като пролетни цветя, поникнали под дървесата.

— Дъщеря ми, Исел. — За миг гордост и обич придадоха топлота на очите на Едейн. — Помниш ли я? Вече е на седемнайсет. Все още не е избрала своя карнейра. — Младите мъже биваха избирани от своята карнейра; младите жени избираха своя. — Но мисля, че така или иначе, вече й е време да се омъжи.

Той смътно си спомняше някакво дете, което все караше слугите да тичат подир него, цвета на майчиното сърце, но по онова време умът му бе запълнен с Едейн. Светлина, тази жена бе запълнила ума му и сега, също както мирисът на парфюма й бе запълнил ноздрите му. Нейният мирис.

— Красива е като майка си — учтиво промълви той. Стисна даори в ръцете си. Твърде много предимство имаше тя в тази битка, докато той държеше сплетената коса, имаше цялото предимство на света, но трябваше все някога да му я вземе. — Едейн, трябва да поговорим. — Тя все едно не го чу.

— Време е и ти да се ожениш, миличък. След като нито една от родственичките ти не е жива, на мен се пада да го уредя. — И се усмихна топло към момичето долу, усмивка на любяща майка.

Той зяпна, осъзнал за какво намеква. Отпървом не можа да го повярва.

— Исел? — каза той дрезгаво. — Твоята дъщеря? — Можеше да спазва обичая по своя си начин, но това вече беше скандално. — Няма да извърша нещо толкова срамно, Едейн. Не и заради теб, дори и за това. — Разтърси даори в ръцете си, но тя само се усмихна.

— Разбира се, че няма, миличък. Ти си мъж, не си момче. Но все пак спазваш обичаите — замислено добави тя и погали с пръст плитката, трепереща в ръцете му. — Май наистина трябва да си поговорим.

Но го поведе към ложето. Там поне Лан можеше донякъде да си върне позиции, все едно дали щеше да вземе даори от ръцете му, или не. Мъж беше, а не младо еленче, колкото и тя да беше лъвица. Ала не се изненада, когато му каза, че може да остави даори, за да й помогне да свали роклята си. Едейн никога нямаше да се откаже напълно от предимството си. Не и преди да поднесе неговата даори на невястата му в деня на сватбата. А той не виждаше как може да предотврати тази невяста да се казва Исел.

Моарейн се усмихна, когато двамата приятели на Лан препуснаха в галоп след него. Щом толкова бързаше да се махне от нея, значи го бе впечатлила донякъде. За повече трябваше да почака. И какво? Според него трябвало да избягва по-опасните квартали на Чачин, тъй ли? Начинът, по който се бе справила с онези бандити, би трябвало да го вразуми. Разкара го от ума си и се запъти точно към тези „опасни квартали“. Когато я пускаха със Сюан да се разходят из Тар Валон, гостилниците, които Сюан обичаше да навестяват, се намираха точно в такива квартали. Храната и виното там бяха евтини, а и на такова място едва ли щяха да им досаждат Айез Седай с неодобрението си, че две Посветени са седнали на чашка вино. Освен това Сюан твърдеше, че се чувства по-добре в такива кръчми, отколкото в по-добрите заведения, в които Моарейн предпочиташе да се храни. А и каквато беше стисната Сюан, със сигурност щеше да си е наела стая в най-евтиния хан, който й попадне.