Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Остави на човека възможност да ти отговори, Дирик — каза Брис и насмешливият гняв се развали от веселия му смях. Момчето се изчерви засрамено, но все пак се усмихна мило на баща си и той разроши косата му.

— Спомни си какво е да си на осем години, Брис — каза Лан. — Нормално е за момчето да е възбудено. — Той самият на осем години вече учеше ко’ди и с какво му предстои да се справя, когато влезе в Погибелта. Започваше да се учи да убива с ръце и крака. Дано Дирик да го чакаше по-щастливо детство, преди да му се наложи да мисли така отблизо за смъртта.

След като се почувства свободен, Дирик изсипа още един порой въпроси, макар че този път изчака за отговорите. Ако го оставеха, щеше да изцеди до сухо Лан за айилците, както и за чудесата на големите градове на юг, като Тар Валон и Фар Мадинг. Сигурно нямаше и да повярва, че Чачин е голям като всеки от двата.

— Лорд Мандрагоран ще ти напълни главата с приказки, докато се наситиш — каза Брис на момчето. — Но сега трябва да се срещне и с други хора. Марш при госпожа Тувал да си учиш уроците.

На Лан му се стори, че всички в залата затаиха дъх в очакване, когато Брис го придружи по червено-белите плочки на пода.

Едейн беше точно такава, каквато я помнеше. О, с десет години по-стара, с бели косъмчета по слепоочията и няколко тънки бръчици в ъгълчетата на очите, но тези големи и тъмни очи се вкопчиха в него. Нейният ки’сайн още беше бял, като за вдовица, а косата й още се спускаше на черни вълни под кръста. Беше облякла червена копринена рокля в домански стил, плътно прилепнала и почти прозрачна. Беше прекрасна. Поклонът му беше много спокоен.

За миг тя само го изгледа, хладно и преценяващо.

— Щеше да е… по-леко, ако беше дошъл при мен — промълви, сякаш й беше все едно дали Брис ще чуе. А след това, за негова изненада, коленичи изящно и взе ръцете му в своите. — Под Светлината — разнесе се в залата силният й и ясен глас, — аз, Едейн ти Гемален Арел, се вричам във вярност пред ал’Лан Мандрагоран, господаря на Седемте кули, Властелина на Езерата, верния Меч на Малкиер. Дано да посече Сянката! — Дори и Брис се стъписа. Залата затаи дъх за миг, когато тя целуна пръстите на Лан; и отвсякъде избухнаха възторжени възгласи и викове: „Златният жерав!“ и дори: „Кандор е с Малкиер!“ Глъчката му позволи да измъкне ръцете си и да я вдигне на крака.

— Милейди — заяви той тихо, но твърдо. — Вече няма крал на Малкиер. Великите лордове не са хвърлили пръчките.

Тя сложи ръка на устните му. Топла ръка.

— Трима от оцелелите петима са в тази зала, Лан. Да ги попитаме ли какво ще хвърлят? Каквото трябва да бъде, ще бъде. — И бавно се отдръпна в множеството от хора, напиращи да се струпат около него, да го поздравят и да се врекат във вярност тук и на място, стига да им позволи.

Брис го спаси, като го поведе по дългата, оградена с каменен парапет тераса на височина над двеста стъпки над покривите на града. Всички знаеха, че Брис обича да се усамотява тук, и никой не ги последва. Само една врата водеше натам; нямаше прозорец, който да гледа над тях, и звуците от двореца не можеха да ги безпокоят.

— Ако знаех, че се кани да направи това — заговори по-възрастният мъж, докато крачеха напред-назад с ръце зад гърбовете, — изобщо нямаше да й предложа гостоприемството си. Ако пожелаеш, мога да я уведомя, че гостоприемството ми е приключило. Не ме гледай така, човече. Достатъчно добре познавам обичаите на Малкиер, за да не я оскърбя. Тя едва ли не те е заковала в кутийка и знам, че ти сам никога не би си го избрал. — Брис знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше. Колкото и деликатни изрази да подбереше, отказът от гостоприемство щеше да се приеме като смъртна обида.

— „Дори планините ще се смъкнат с времето“ — цитира Лан. Вече не беше сигурен дали би отказал да поведе мъже в Погибелта. Не беше сигурен дали би поискал да го избегне. Всичките мъже и жени, които помнеха Малкиер. Малкиер заслужаваше да живее в човешката памет. Но на каква цена?

— Какво ще правиш? — Простичък въпрос, и зададен съвсем просто, но да му се отговори бе трудно.

— Не знам — отвърна Лан. Едейн беше спечелила само една дребна схватка, но той се чувстваше зашеметен от лекотата, с която го бе направила. Труден противник беше жената, понесла частица от душата му в косата си.

След това заговориха кротко за ловни хайки и за разбойници, и дали ланското избуяване на Погибелта ще замре скоро. Брис съжаляваше, че е оттеглил армията си от войната срещу айилците, но не беше имал избор. Поговориха си за слуховете за появилия се мъж, дето можел да прелива — всяка мълва го поставяше на различно място; според Брис всичко това беше вятър работа и Лан се съгласи с него — както и за Айез Седай, които сякаш бяха плъпнали навсякъде, без никой да знае по каква причина. Етениел му беше писала, че в някакво село по пътя й две Сестри хванали жена, която се преструвала на Айез Седай. Жената можела да прелива, но това не й помогнало. Двете истински Айез Седай я напердашили с камшици до рев насред селото и я принудили да си признае тежкия грях пред всички тамошни мъже и жени. После една от Сестрите я отвела в Тар Валон за същинското й наказание, каквото и да било то. Лан неволно се замоли дано Алис да не ги е лъгала, че е Айез Седай, въпреки че не можеше да си обясни защо трябваше да го интересува.