Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Моарейн кимна доволно. Може би в бъдеще неуспялата конекрадка щеше да си помисли, преди да посегне на коня на друга жена. Задоволството й обаче не продължи дълго.

При втория хан по улицата, „Сляпото прасе“, една дебела кривогледа жена с дълга престилка, която можеше да е била някога и бяла, се изкиска и каза, че по стаите й нямало никакви тайренки.

— Ти по-добре бягай бързо оттук, моме — добави дебеланата. — Че ако не припкаш бързо, каквото крехко месце си ми знаеш ли как хубаво ще те пробутам за вечеря? — Отметна глава и се разсмя с цяло гърло, а гостите й се запревиваха от смях по масите.

В „Сребърния петак“, последния хан на улицата, ханджийката се оказа красива жена на средна възраст, не много висока, с весела усмивка и лъскава черна коса, прибрана на дебела плитка. Чудо на чудесата, кафявата вълнена рокля на Недари Сатаров — ханджийката — беше чиста и лягаше добре на тялото й, а подът на гостилницата й беше току-що пометен. Гостите й бяха мъже с грубовати лица и жени със свирепи погледи, но миризмите, лъхащи откъм кухнята, обещаваха нещо поносимо.

— Ами да, милейди — отвърна тя на въпроса й, — в хана ми наистина е отседнала една тайренка, отговаряща на описанието ви. Току-що излезе. Защо не поседнете на чашка хубаво винце с подправки, докато я чакате? — Подаде й дървена халба, от която лъхаше сладко на свежи подправки.

— Благодаря — отвърна Моарейн със също толкова мила усмивка. Какъв късмет, че толкова бързо бе намерила Сюан. Ала ръката й се спря малко преди да поеме халбата. Нещо в изражението на госпожа Сатаров се бе променило. Само на косъмче, но сега на лицето й се четеше някакво очакване. А и виното… Моарейн не беше забелязала и следа от вино в предишните ханове. Никой в този район не можеше да си позволи вино. Подправките можеше да отговарят на по-особени вкусове.

Прегърна Извора и заплете Дух в един от тайните сплитове на Синята Аджа, и с него докосна ханджийката. Едва доловимото очакване преля в явна тревога.

— Сигурна ли сте, че младата жена отговаря точно на описанието ми? — запита тя и лекичко затегна сплита. На челото на госпожа Сатаров избиха капчици пот. — Абсолютно ли сте сигурна? — Още едно леко затягане и в погледа на жената срещу нея се изписа страх.

— Ми то… като помислиш, очите й май не бяха толкова сини. И… и май си тръгна още тази заран.

— На колко небрежни гости сте давали вино? — попита хладно Моарейн. — На колко жени? Оставяхте ли ги живи?

— Ама аз… не разбирам за какво говорите. Ще ме извините, обаче трябва да…

— Пий — заповяда Моарейн и стегна сплита толкова, че да я докара до ръба на паниката. Разтреперана, госпожа Сатаров не можеше да се изтръгне от погледа й. — Изпий го до дъно.

Без да може да откъсне очи от Моарейн, жената зад тезгяха надигна разтреперана халбата към устата си и гърлото й се загърчи, докато преглъщаше. Изведнъж очите й се облещиха, щом осъзна какво прави, извика, хвърли халбата и виното се разплиска. Моарейн пусна сплита, но от това страхът на госпожа Сатаров не стана по-малък. Лицето й се беше сгърчило от ужас. Тя огледа гостилницата, надигна поли над коленете си и затича към кухнята, може би към стълбите в дъното на помещението, но само след три крачки вече залиташе, а след още три рухна на пода, все едно че костите й се бяха разтопили, и обутите й в дълги чорапи крака се оголиха до бедрата. Копринени чорапи. Добър доход й носеше зловещият й занаят. Тя замаха с ръце, сякаш искаше да запълзи, но силите не й стигнаха.

Някои от мъжете и жените по масите загледаха Моарейн с удивление — явно бяха очаквали тя да лежи на пода, но повечето като че ли гледаха госпожа Сатаров и безпомощното й усилие да изпълзи. На лицето на един жилав мъж, с дълъг белег, се изписа замислена усмивка, но очите му си останаха навъсени. Друг, с яки като на ковач рамене, облиза устни. По две — по три, жените заизлизаха на улицата: присвиваха се под погледа на Моарейн и отстъпваха заднешком. Някои от мъжете — също. Тя също излезе, спокойно и без да се обръща. Справедливостта понякога се въздаваше не от закона, нито с меч.

Така мина целият й ден, в обикаляне из пръснатите бедняшки квартали, сред хора в опърпани кърпени дрехи, и всички ходеха пеш. В Чачин само пет улици можеха да те отведат от домове и дюкяни на занаятчии, донякъде заможни, до райони на жалка беднотия и обратно. Владетелите винаги се опитваха с нещо да помогнат на изпадналите в немотия, стига да бяха добри и съвестни, а тя беше чувала, че смятат Етениел за Щедра и милостива владетелка, но винаги щом измъкнеш някого от беднотията, сякаш друг пропадаше в нея. Това може би не беше честно, но така ставаше по света. Обезсърчението от този горчив факт бе една от причините да не й се иска да приеме Слънчевия трон.