Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Клетвата ни задължаваше да ви пазим до Чачин, и тя бе спазена — каза й той. — Стига да избягвате по-опасните квартали на града, по улиците сте толкова в безопасност, колкото ако имахте охрана от десет души. Тъй че можете да си вървите по работата, а ние — по своята. Задръжте си парите — добави хладно, когато тя посегна за кесията си. За миг тя изгуби самообладание и лицето й се намръщи ядосано. Но пък му беше нанасяла обида след обида.

Рин тутакси заприказва как Лан обиждал Айез Седай и взе да й се извинява от името на тримата с усмивки и чупки в кръста от седлото, а звънците по плитките му задрънчаха като алармени гонгове. Букама на свой ред кисело замърмори за мъже с обноски на свине и как заслужено си получавали отплатата. Самата Алис го изгледа толкова безизразно, че като нищо можеше да е такава, за каквато претендираше. Опасна претенция, ако не беше. А ако беше… Точно тогава изобщо не искаше да има повече взимане-даване с нея.

Вихрено обърна Танцуващия котарак и препусна в галоп нагоре по широката улица, като разпръскваше и минувачи, и конници. В друг момент това щеше да предизвика дуели. Хадори и репутацията, свързана с него, едва ли щеше да повлияе на някой друг, освен на хора от простолюдието. Но той препускаше прекалено бързо, за да може да чуе някой предизвикателен вик, завиваше бясно покрай носилки, трополящи търговски коли с високи колелета и носачи, помъкнали тежки товари на прътите на раменете си, без да забавя скорост. След селската тишина тропотът на обкованите с желязо колела по калдъръма и виковете на уличните продавачи и дюкянджиите му се струваха оглушителни. Свирнята на флейтите на уличните музиканти беше дразнещо писклива. Миризмите на печени ядки и месеници от количките на продавачите, миризмите на готвено от кухните на десетките ханове и стотиците домове се сливаха в неприятна воня след чистия въздух по пътя. Стотиците конюшни, пълни с коне, само я усилваха.

Букама и Рин го догониха с товарния кон, преди да се е изкачил до средата на склона към двореца Айездайшар, и продължиха от двете му страни. Ако Едейн пребиваваше в Чачин, щеше да е там. Букама поне знаеше какво му предстои. Влизането в Погибелта щеше да е много по-лесно. Излизането от Погибелта — също. Всеки глупак можеше да влезе в Погибелта. Глупак ли беше той, че дойде тук?

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-бавно се движеха. Нагоре по улиците се мяркаха все по-малко хора, а къщите с плочести покриви отстъпваха на дворци, на домове на заможни търговци и банкери, със стени, покрити с яркоцветни плочи. Мяркаха се все повече облечени в ливреи слуги, забързани по работа. Ярко боядисани карети с гербовете на знатни домове заместиха търговските фургони и носилките. Една карета с впряг от четири или шест коня с пискюли по сбруите заемаше много място, а повечето бяха с по няколко души конна охрана, както и с двама мъже отзад на каретата, с пълно въоръжение и броня и готови да влязат в спор с всеки, дръзнал да се забърше покрай тях. Жълтото палто на Рин не изглеждаше толкова хубаво като в Канлуум, а след като второто по-добро палто на Лан беше оцапано с кръв, се наложи да облече третото, толкова похабено, че пред него Букама изглеждаше добре облечен. Мисълта за петната кръв навя и други мисли в ума му. Дължеше на Алис за Цяра й, както и за изтезанията, на които го беше подлагала, макар че можеше да се отплати само за първото. Не. Трябваше да махне тази странна женичка от главата си, въпреки че тя сякаш бе успяла някак да се настани трайно в черепа му. Върху Едейн трябваше да се съсредоточи сега. Върху Едейн и върху най-отчаяната битка в живота си.

Дворецът Айездайшар запълваше изцяло плоския планински връх — огромно блестящо съоръжение от куполи и високи тераси, покриващи двеста хектара, сам по себе си един малък град. Всяка повърхност блестеше в червено и златно. Грамадните бронзови порти, с изрисувания на тях Червен кон, стояха приканващо отворени под арката с плочи от червена глеч, водеща към Двора за госта, ала щом Лан и другите двама се приближиха, десетина стражи излязоха да им преградят пътя. Червеният кон беше извезан на зелените табарди, които носеха върху броните си, а алебардите им бяха украсени с дълги червени и златни ленти. Доста колоритни бяха с червените си шлемове и бричове и с високите си лъснати зелени ботуши, но всеки служещ тук мъж беше ветеран от не една битка и те изгледаха твърдо тримата новодошли иззад стоманените решетки на шлемовете си.