Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Смеете да спирате една Айез Седай на пътя? — изгърмя гласът й, и наистина си беше като небесен гръм, от който конете на неколцина от разбойниците зацвилиха и се изправиха на задните си крака. Танцуващия котарак знаеше какво означават пуснатите юзди и остана спокоен под него, в очакване да го смуши с колене и пети. — Предайте се, или ще видите гнева ми! — Над главите на разбойниците с гръм изригна червен пламък и повечето коне заскачаха на задните си крака в такава паника, че двама от ездачите се катурнаха от седлата и паднаха на пътя.

— Казах ти, че е Айез Седай, Кой — изхленчи един дебел плешив мъж с отесняла броня. — Не ти ли казах, Кой? Зелена, с тримата си Стражници, казах ти!

Мършавият го шлевна през лицето с опакото на ръката си, без да откъсва очи от Лан. Или по-скоро от Алис, зад него.

— Хайде да не си говорим за предаване. Все пак ние сме петдесет, а вие четирима. Не ни се виси на клупа, затуй ще рискуваме, пък да видим колко от нас ще избиете, преди да ви спипаме.

— Много добре — отвърна Лан. — Но ако видя някой от вас пред очите си докато преброя до десет, се почва. — И започна да брои високо.

Разбойниците не го оставиха да стигне до две, преди да се впуснат в галоп право към дърветата; на четири двамата паднали от конете си престанаха да се опитват да се покатерят на гърбовете им, а затичаха презглава. Нямаше нужда да ги гонят. Трясъкът на клони от препускащите право през храсталаците коне бързо заглъхна. При тези обстоятелства това беше най-доброто, на което можеше да се надяват. Само че Алис не мислеше така.

— Нямахте право да ги пуснете — заяви тя възмутено и очите й засвяткаха от гняв, докато ги нанизваше един по един като на шиш с погледа си. Подкара в дъга кобилата си пред тях да се увери, че всеки от тримата си е получил дозата. — Ако ни бяха нападнали, щях да използвам Силата срещу тях. Колко души са ограбили и убили, колко жени са озлочестили, колко деца са оставили сираци? Трябваше да ги надвием и да ги отведем при най-близкия съдия.

Лан, Букама и Рин се опитаха поред да я убедят, че едва ли някой от четиримата щеше да остане жив — разбойниците щяха да се бият до последен дъх, за да избегнат бесилото, и броят им не беше за пренебрегване — но тя като че ли наистина вярваше, че сама ще може да победи петдесет мъже. Странна жена.

Да бяха само бурите и разбойниците, щеше да е повече, отколкото можеше да очаква от едно пътуване. Глупостите на Рин и мърморенето на Букама можеха да се приемат за нещо неизбежно. Но Алис беше сляпа за много неща и това беше най-тежката част.

Още първата нощ, когато седна в мокрото, го направи да й покаже, че е готов да приеме стореното от нея. След като бяха решили да пътуват заедно, по-добре беше да се зачитат. Само че тя не го правеше. Втората нощ остана будна до съмване и се постара и него да не го остави да заспи, с резките плясъци на невидим камшик всеки път, щом главата му клюмнеше умерено. Третата нощ, кой знае как под дрехите и в ботушите му се появи пясък. Изтърси го, колкото можа, нямаше вода, с която да го отмие, и целия следващ ден, докато яздеше, пясъкът го жулеше. А през нощта след срещата с разбойниците… Така и не разбра как успя да накара мравките да пропълзят под долните му дрехи и да ги накара при това всички да започнат да го хапят. Със сигурност беше нейна работа. Стоеше над него, когато отвори очи, и като че ли беше изненадана, че не се развика.

Явно очакваше някаква реакция от него, но Лан не можеше да разбере каква точно. Ако смяташе, че не й се е разплатил достатъчно заради мокренето, значи наистина беше корава жена, но една жена все пак можеше да каже цената за понесената обида, а с тях нямаше други жени, които да я смъмрят да престане, след като прекрачи границата на онова, което смятат за справедливо. Оставаше му само да търпи, докато стигнат Чачин. На следващата нощ тя намери коприва близо до бивака им и за негов срам, този път Лан едва не изтърва нервите си.

Не спомена на Букама и Рин за инцидентите, разбира се, макар да беше сигурен, че са разбрали, но почна да се моли наум дано Чачин да изникне пред очите му след следващото възвишение. Едейн може би беше пратила тази жена само да го наблюдава, но вече започваше да му се струва, че иска да го убие. Бавно.

Моарейн така и не можеше да разбере опърничавостта на този Лан Мандрагоран, макар че според Сюан да говориш за опърничавост и за мъже било тавтология. Искаше от него само да покаже малко разкаяние за това, че я беше намокрил. Е, и извинение някакво. Разкаяно извинение. И подобаващата почит към една Айез Седай. Но той и една трошица разкаяние не показваше. Самата ледена наглост! Неверието му, че може да носи шала, бе толкова явно, че все едно го казваше на глас.