Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Били сте се тролоци? — попита изненадано Лан. Рин и Букама се спогледаха смаяни.

— Да. — Лицето й леко се смръщи, сякаш думата се бе изплъзнала от устата й, преди да е помислила.

— Къде, ако мога да попитам? — Малцина южняци изобщо бяха виждали тролок в живота си. Според повечето те бяха приказни същества, измислени, за да се плашат децата.

Алис го изгледа хладно.

— Твари на Сянката може да се намерят по места, за които не сте и сънували, господин Лан. Изберете ни хан, Рин — добави тя с усмивка. Наистина си вярваше, че ги командва. Ако се съдеше по това как Рин скочи от коня и хукна да изпълни заповедта, той също го вярваше.

„Мечът на орача“ представляваше двуетажна сграда с покрив от червени плочи, с амбразури за стрелба с лък вместо прозорци на приземния етаж. Двуръчен меч, от онези, които орачите носеха по нивите, висеше с острието надолу над тежката дъбова врата. Толкова близо до Погибелта хановете често служеха за укрепления срещу атаки на тролоци, както и много от къщите. Ханджийката, едра сивокоса жена, в блуза с бухнали ръкави, извезана с червени и жълти цветчета, и с широки панталони, нашарени в червено и синьо, дойде от моравата, като видя, че връзват конете си на халките пред хана. Госпожа Томичи изглеждаше притеснена, че двама малкиери са решили да се отбият в странноприемницата й, но лицето й светна, щом Алис се разпореди за закуската си.

— Както желаете, милейди — промълви кръглоликата ханджийка и удостои Алис с дълбок реверанс. Кайриенката не беше казала името си, но държането й, както и облеклото, предполагаха, че е знатна дама. — И ще искате стаи за себе си и прислугата си?

— Благодаря, не — отвърна Алис. — Смятам скоро да продължим.

Рин не показа обида, че са го нарекли „прислуга“ — прие думата толкова леко, колкото я изрече Алис, но вечно навъсеното лице на Букама потъмня още повече. Не каза нищо, разбира се, не и тук, а навярно нямаше никога да възрази, предвид клетвата, която беше дал. Лан реши, че при първа възможност ще трябва да каже няколко кротки думи на Алис. Все пак имаше си граници в това колко обиди може да преглътне мълчаливо един мъж.

Той и другите двама си поръчаха черен хляб и силен чай, и по една купа овесена каша с резенчета пушен бут в нея. Алис не ги покани на масата си в гостилницата, тъй че седнаха на друга, встрани. За избор имаше много, след като бяха само те, освен госпожа Томичи, която лично ги обслужи — обясни, че не искала да отвлича другите от празненствата. Всъщност, след като й се плати, тя бързо се върна при танците.

Лан и другите двама обсъдиха дребничката жена, която се беше лепнала за тях. Или по-скоро поспориха, но тихо, за да не ги чуе. Напълно убеден, че Алис е Айез Седай, Рин препоръча да не задават въпроси. С една Айез Седай въпросите можело да са опасни, а отговорите можело и да не им харесат. Букама настояваше, че трябва да я попитат какво иска от тях, особено ако е Айез Седай. Забъркването в плановете на една Айез Седай можело да е опасно. Човек можел да си създаде врагове, без да знае, или да бъде пожертван без предупреждение, за да се постигнат целите й. Лан премълча, че тъкмо Букама ги беше напъхал в тази примка. Самият той просто не можеше да повярва, че е Сестра. Смяташе, че е по-скоро дивачка, поставена да го наблюдава — от Едейн, въпреки че не спомена името й, разбира се. Едейн вероятно разполагаше с очи и уши по цялата шир на Граничните земи. Изглеждаше невероятно съвпадение тя да е разполагала с дивачка, която да го чака в Канлуум, но там се оказаха и онези шестимата, а той не можеше да измисли кой друг може да ги е пратил.

— Все пак аз викам да… — почна Букама и едва сдържа ругатнята си. — Но къде се дяна тя?

Паницата на Алис беше празна, но от самата нея нямаше и помен. Лан неволно вдигна вежди, възхитен. Беше излязла толкова безшумно, че и неговият слух не беше го засякъл.

Рин шумно избута пейката, изтича до една от амбразурите и надникна навън.

— Конят й си е там. Може да е отишла до нужника. — Лан вътрешно потръпна от тази грубост. Имаше неща, за които може да се говори, и неща, за които — не. Рин заопипва с пръсти едната си плитка, а после я дръпна рязко и звънчетата по нея дръннаха. — Според мен, да й оставим сребърниците и да се махаме, докато не се е върнала.

— Върви си, ако щеш — каза Лан и се надигна от масата. — Букама й се закле и аз ще зачета клетвата му.

— Ти сам да се беше заклел, щеше да е по-добре — изръмжа Букама.

Рин отвърна с гримаса и отново ядосано дръпна плитката си.