Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Моарейн изчака зад одеялата — мъчеше се да си спомни какво беше учила за Малкиер. Не беше кой знае колко, повечето история. Рин помнеше Хилядата езера, значи и той трябваше да е малкиер. Имаше там някаква история за озлочестени жени. След като тъй или иначе вече беше с тях, защо да не остане, докато разбере каквото може?

Когато излезе иззад одеялата, беше готова.

— Предявявам правото си на сама жена — заяви официално. — Пътувам за Чачин и моля за закрилата на мечовете ви. — И за всеки, случай плесна по една тлъста сребърна монета в дланта на всеки от мъжете. Всъщност не беше много сигурна какво точно означава тъпото „право на сама жена“, но среброто привличаше вниманието на повечето мъже. — И още по две ще ви се платят в Чачин.

Реакциите не бяха каквито очакваше. Рин изгледа ядосано монетата и я завъртя между пръстите си. Лан погледна своята безизразно, изсумтя и я пъхна в джоба на палтото си. Сети се, че им е дала последните си марки на Тар Валон, но монети на Тар Валон можеше да се намерят навсякъде, наред с парите от всяка друга страна.

Букама се поклони, с лява ръка на коляното.

— За мене е чест да ви служа, милейди. До Чачин ще ви браня с живота си. — И неговите очи бяха сини, и също отбягваха да срещнат нейните. Дано само не се окажеше Мраколюбец.

Да разбере изобщо нещо се оказа трудна работа. Направо невъзможна. Първо, тримата бяха доста заети с устройването на бивака, грижите за конете, наклаждането на по-голям огън. Явно не горяха от желание да посрещнат без него хладната нощ. Букама и Лан почти дума не казаха по време на вечерята с коравата пита и сушеното месо, които тя се постара да не изгълта лакомо наведнъж. Рин говореше и беше доста чаровен всъщност, с една трапчинка на бузата, щом се усмихнеше, и очите му святкаха, но не й даде повод да спомене за „Небесните порти“ или за Айез Седай. Когато най-сетне го попита защо отива в Чачин, лицето му се натъжи.

— Всеки трябва да умре някъде — промълви той и отиде да си оправя постелята. Много странен отговор. Подходящ за Айез Седай.

Щом луната изгря над дърветата, Лан пое първата смяна на пост, седнал кръстато недалече от Рин, а когато Букама загаси огъня и се загърна в одеялата си до Лан, тя заплете по една преграда от Дух около всеки. Потоци на Дух, които можеше да държи и насън, а ако някой от тях се задвижеше през нощта, преградите щяха да я събудят, без да ги предупредят. Това означаваше да се буди при всяка смяна, а те се сменяха често, но нищо не можеше да се направи. Нейната постеля беше на прилично разстояние от мъжете и тя отпусна за трети път глава на седлото. Букама измърмори нещо, което не можа да долови. Но съвсем ясно чу отговора на Лан.

— По-скоро ще се доверя на някоя Айез Седай, Букама. Върви да спиш.

Целият гняв, който беше потискала, се надигна отново. Хвърли я в леденото езеро, не й се извини, а сега и… Тя преля, Въздух и Вода, с мъничко Земя. От езерото се надигна дебел воден стълб, изпъна се нагоре и нагоре, и се изви в дъга. И се срути върху глупака с толкова развързания език!

Опръскани, Букама и Рин скочиха и засипаха ругатни, но тя задържа пороя, докато не преброи до десет. Водата се изля върху целия бивак. Очакваше да види подгизнал, полузамръзнал мъж, паднал по очи на земята и готов да се учи на прилично поведение. Наистина беше мокър и около краката му се мятаха няколко рибки. Стоеше прав. Без да вади меча си.

— Твар на Сянката? — каза невярващо Рин, а Лан го надвика:

— Може би! Но за такова нещо не бях чувал. Пази жената, Рин! Букама, хвани на запад и завий на юг. Аз поемам на изток и завъртам на север!

— Не е твар на Сянката! — сопна се Моарейн и ги спря по местата им. Тримата я зяпнаха. Искаше й се по-добре да види физиономиите им на лунната светлина, но хвърлените от облаците сенки помагаха и на нея, загръщайки я в тайнственост. Постара се да вложи в гласа си цялото хладно спокойствие на Айез Седай, на което бе способна. — Неразумно е да проявявате към една Айез Седай нещо друго освен почит, господин Лан.

— Айез Седай? — промълви Рин. Въпреки смътната светлина, благоговението, изписало се на лицето му, беше съвсем явно. Или беше страх.

Никой друг не обели дума, ако се изключеше ръмженето на Букама, докато влачеше постелята си по-далече от калта. На Рин му отне доста време да си изнесе постелките — кланяше се и поглеждаше боязливо към нея. Лан не направи никакъв опит да се изсуши. Понечи да си избере ново място за пост, спря и седна на мястото си, в калта и водата. Човек можеше да си помисли, че е жест на смирение, само дето той се озърна към нея и този път почти срещна очите й. Ако това беше смирение, то кралете бяха най-смирените хора на земята.