Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Той беше по-бърз, отколкото можеше да допусне. Толкова едър човек не можеше да е толкова бърз, но още докато хващаше ножницата в ръката си, той се надигна, обърна се вихрено и спипа с едната си ръка другия край, а с другата я хвана за предницата на роклята. Докато се сети да прелее, Моарейн вече летеше във въздуха. Остана й време само колкото да види срутващото се отгоре й езеро, време колкото да извика нещо — не знаеше какво — и цопна по корем във водата със силен плясък, въздухът чак излезе от дробовете й, и потъна. Водата беше ледена ! Тя така се стъписа, че изтърва сайдар.

Стъпи на дъното и се изправи — ледената вода бе до кръста й, — закашля, а косата й се полепи по лицето и подгизналото наметало натежа на раменете й. Извъртя се побесняла към нападателя си, бясно прегърна отново Извора, готова да го събори и да го запердаши, докато заскимти!

А той стоеше, клатеше глава и се мръщеше учуден към мястото, където беше застанала преди малко, на цял разкрач от него. Все едно че беше някаква риба в това езеро! Когато най-сетне благоволи да я забележи, остави меча с ножницата на земята, пристъпи до брега на езерото, наведе се и изпъна ръката си.

— Не е никак разумно да се опитвате да лишите един мъж от меча му — рече той и след като погледна косо към цветните ивици по роклята й, добави: — милейди. — Едва ли можеше да се нарече извинение. Смайващо сините му очи отбягваха да срещнат нейните. Само ако й се подиграваше…

Тя замърмори под нос, непохватно загази във водата и хвана протегнатата му ръка с двете си ръце. И задърпа с всичка сила. Да пренебрегнеш ледената вода по ребрата си никак не беше лесно, а щом тя беше мокра, да се намокри поне и той, без да е нужно да използва Единст…

Той се изправи, вдигна ръката си и тя се измъкна от водата, увиснала на нея. Зяпна го слисана. Той я пусна да стъпи на земята и се отдръпна.

— Ще запаля огън и ще накача одеяла, да можете да се подсушите — каза, все така отбягвайки да срещне погледа й. Какво криеше? Или може би беше свенлив? Не беше чувала за свенливи Мраколюбци, но кой знае, можеше и такива да има.

Спази думата си и докато другите двама се върнат, Моарейн вече стоеше до малкия огън, оградена с одеяла, които той бе измъкнал от багажа и беше накачил по клоните на един дъб. Не й трябваше огън да се изсуши, разбира се. Сплитът на Вода бе отнел и последната капка от косата и дрехите й, още докато си беше с тях. Той обаче все едно, че не го забеляза. Нито пък нея, докато тя не вчеса и не изчетка косата си. Но топлината на пламъците все пак не й дойде зле. Все едно, трябваше да се позадържи между одеялата достатъчно дълго, за да реши мъжът, че се е възползвала от огъня, както той си мислеше. Но за всеки случай задържа сайдар. Дотук все пак нямаше никакво доказателство.

— Тя проследи ли те, Лан? — чу се гласът на слизащ коня мъж, придружен от звъна на камбанките. Арафелецът.

— Тия одеяла защо си ги увесил така? — кисело попита друг глас.

Моарейн зяпна в пустото и не чу какво отвърна нападателят й на въпросите. Бяха знаели? В тези смутни времена хората се пазеха от разбойници, но те бяха забелязали една самотна жена и бяха решили, че тя ги преследва? Пълна безсмислица. Но защо ще я подмамват в гората, вместо да я срещнат открито? Трима мъже нямаха причина да се боят от една жена. Освен ако не знаеха, че е Айез Седай. Виж, тогава щяха да са много предпазливи. Но тя бе сигурна, че високият и представа си няма как се бе докопала до меча му.

— Кайриенка ли е, Лан? Предполагам, че си виждал кайриенка само по кожа, но аз не съм. — Виж, това стигна до ушите й, а както беше изпълнена със Силата, успя да долови и още един звук. От меч, излизащ от ножницата си. Приготви си няколко сплита, които щяха да ги спрат на място, дръпна лекичко края на едното одеяло и надникна.

За нейна изненада, мъжът, който я беше метнал във водата — Лан? — стоеше с гръб към одеялата. Той беше извадилият оръжието. Арафелецът го гледаше учудено.

— Помниш Хилядата езера, Рин — каза хладно Лан. — Нима една жена трябва да бъде пазена от очите ти?

За миг си помисли, че Рин също ще посегне за меча си въпреки оръжието в ръката на Лан, но по-старият мъж — Букама, както чу да го наричат — сбръчкан и побелял, но висок като двамата, успокои нещата, като ги отведе настрана с приказки за някаква игра, „седмиците“. Играта се оказа доста странна, пък и опасна на гаснещата дневна светлина. Лан и Рин седяха кръстато един срещу друг, мечовете им бяха прибрани в ножниците, а после без предупреждение ги вадеха и оръжието на всеки святкаше към гърлото на другия, на косъм от плътта. По-старият посочи Рин; прибраха ги и после — пак. Докато гледаше, резултатът беше същият. Рин май не беше толкова самоуверен, колкото изглеждаше.