Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Не че можеше да избегне всички погледи. Пантите тихо изскърцаха, щом отвори една от вратите, за да се шмугне вътре, и съблеклият палтото си коняр, оставен да пази през нощта, скочи на крака от столчето, на което несъмнено беше подремвал. Мършав и кривонос, с дръпнати салдейски очи, мъжът прокара пръсти през косата си в безсилен опит да я оправи и се поклони вдървено.

— С какво мога да помогна на милейди? — попита той хрипливо.

— Оседлай ми кобилата, Казин — рече тя и плесна един сребърник в шепата му. Голям късмет, че същият беше на смяна, когато пристигна. Господин Хелвин беше описал Стрела в книгата на конюшнята, оставена на една полица до вратата, но тя много се съмняваше, че Казин може да чете. Сребърникът го накара да се удари по челото и да забърза към яслата на Стрела. По-често получаваше медни петаци, сигурно.

Съжаляваше, че оставя товарния си кон, но дори една глупава благородничка — чу ясно как Казин измърмори: „Кои ще ти язди по това време освен някоя глупава благородничка?“ — нямаше да вземе товарния си кон за сутрешна разходка. Най-малкото щеше да изтича вътре да провери дали се е разплатила напълно с ханджията. Беше, при това за един ден в повече, но имаше опасност Кацуан да е обещала награда на всички слуги да следят движенията й. На нейно място тя щеше да го направи. А така никой нямаше да заподозре нищо, докато няколко часа не забележеха липсата й.

Яхна Стрела, усмихна се хладно на коняря заради подхвърлянето му и бавно подкара по влажните, почти пусти улици. Просто една малка утринна езда, колкото и рано да беше. Денят обещаваше да е хубав. Беше се изваляло, само един облак затулваше звездите, а вятърът почти беше спрял.

Лампите високо по стените на всяка сграда все още бяха запалени и почти не оставаха сенчести места, ала единствените хора, които можеха да се видят, бяха патрулите на Нощната стража, с техните алебарди и арбалети. Цяло чудо беше, че хора можеха да живеят толкова близо до Погибелта, където от всяка тъмна сянка можеше да изскочи мърдраал. Нощните стражи я гледаха изненадано, когато ги подминаваше. Никой не излизаше нощем. Не и в Граничните земи.

Поради което тя самата се изненада, като видя, че не е стигнала първа до западната порта. Забави Стрела и се задържа далече зад тримата едри мъже, чакащи с товарен кон зад трите си ездитни. Никой от тях нямаше шлем, но всеки носеше меч на бедрото, тежък конен лък и натъпкан със стрели колчан, вързан за седлото. Малцина излизаха без оръжие по тези земи. Вниманието и на тримата беше насочено към залостените порти, като от време на време си подхвърляха по някоя дума с пазачите на портата. Изглеждаха нетърпеливи портите да се отворят и почти не се озъртаха назад към нея. Лампите при портите открояваха ясно лицата им. Стар мъж с прошарена коса, много по-млад с кораво лице, и двамата с тъмни, дълги до коленете палта и с плетени кожени ремъци на челата. Малкиери? Май това означаваха ремъците. Третият беше арафелецът с плитките със звънчета, в тъмножълто палто, с пришити по него още звънци. Същият, когото беше видяла да излиза от „Небесните порти“.

Докато яркият резен на изгрева се покаже на хоризонта, за да се отворят широко портите, вече няколко търговски кервана се бяха наредили за тръгване. Тримата мъже минаха първи, но Моарейн пропусна десетина високи, покрити със зебло фургони с шесторни впрягове да изтрополят пред нея, с предните им охранници в шлемове и нагръдници, преди да подкара по моста и после — по пътя през хълмовете. Държеше обаче под око тримата. В края на краищата те се бяха запътили в нейната посока.

Движеха се бързо, добри ездачи бяха, ала скоростта я устройваше. Колкото повече разстояние оставеше между себе си и Кацуан, толкова по-добре. Караше достатъчно близо, за да вижда тримата. Нямаше нужда да привлича вниманието им, докато тя самата не го реши. При тази скорост търговските фургони с охраната им останаха назад много преди тя да види първото село, някъде към обед — няколко двуетажни каменни къщи с плочести покриви, струпани около едно ханче на горист хълм край пътя. Дори след няколкото месеца все още й се струваше странно, че вижда селяни с мечове, а пред всяка врата беше подпряна поне по една алебарда. И арбалети и стрели освен това. Какъв рязък контраст с децата, търкалящи обръчи и подхвърлящи си парцалени топки по улицата.

Тримата изобщо не забавиха, нито погледнаха към селото, но Моарейн се спря, колкото да си купи половин самун бухнал бял хляб и един резен кораво жълто сирене, а и да попита дали познават жена на име Авин Саера. Отговориха й с „не“ и тя подкара в галоп, докато тримата не се появиха отново по утъпкания път — яздеха със същата равномерна скорост. Може би не знаеха нищо освен името на Сестрата, с която беше говорил арафелецът, но всичко, което можеше да научи за Кацуан или някоя от другите две, щеше да е от полза.