Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Ако сте недоволна, съветвам ви да поговорите с една от тези Айез Седай — заяви той твърдо. Твърдо! На нея! — Сега ако ме извините, имам да се оправям с много неща. Много сме претрупани напоследък. — И я остави без повече приказки. Без един поклон дори!

За малко щеше да изпищи. За малко щеше да прелее и да го шлевне през ухото.

Хезел Палан се оказа търговка на килими от Муранди, с леко размазан люгардски акцент. От мига, в който влезе в доскоро своята си стаичка, Моарейн чу повече, отколкото можеше да понесе. Дрехите й бяха извадени от гардероба и окачени на закачалките по стената, гребенът и четката й бяха махнати от умивалника заради тези на госпожа Палан. Дебелата сивокоса жена сигурно щеше да се държи малко по-почтително с „лейди Алис“, ако всички не й бяха казали, че на заранта я отвеждали да става новачка в Бялата кула. Започна да чете лекция на Моарейн за задълженията на новачката, като цялата й информация беше грешна, естествено. Някои неща, които си представяше, можеха да убият повечето новачки още първата неделя, ако не и първия ден, а останалото просто беше невъзможно. Учели ги да летят? Тази беше луда! Слезе с Моарейн за вечеря и събра всичките си познати търговки от масите, и всички почнаха да й приказват какво знаят за Бялата кула. Нищо и половина. Обаче го описваха с най-големи подробности. Ако Моарейн наистина беше бъдеща новачка, така щяха да я уплашат, че нямаше да посмее и да припари близо до Кулата! Помисли си да се измъкне, като се прибере рано, но госпожа Палан се появи още докато си сваляше роклята и й говори, докато не заспа.

Никак не беше лека тази нощ. Леглото беше тясно, лактите на жената много остри, а стъпалата й бяха ледени, въпреки дебелите одеяла, пазещи топлината от малката печка с плочки, взидана под леглото. Да пренебрегнеш ледения въздух беше едно; ледените крака бяха съвсем друго. Дъждовната буря, надвиснала през целия ден, се разрази, вятърът и гръмотевиците тресоха с часове капаците на прозорците. Моарейн обаче и бездруго не можеше да заспи. В главата й подскачаха Мраколюбци и Черни сестри. Виждаше как влачат Тамра от леглото й, завличат я на някое тайно място, за да я мъчат жени, владеещи Силата. Понякога жените бяха с лицето на Мириън или на Ларел, и на Кацуан, и на всяка Сестра, която бе виждала някога. Понякога лицето на Тамра се превръщаше в нейното собствено.

Когато доста преди да съмне вратата бавно се открехна, Моарейн светкавично прегърна Извора. Сайдар я изпълни дотам, където сладостта и радостта се приближаваха до болката. Не толкова Сила, колкото щеше да може да владее след година, камо ли след пет, но само косъмче повече щеше да изгори дарбата в нея или да я убие. И двете възможности бяха ужасни, ала й се искаше да извлече още, и не само защото Силата винаги те караше да искаш още.

Кацуан надникна вътре. Зелената сестра можеше да види сиянието, разбира се, и можеше да прецени колко държи.

— Глупаво момиче — каза само тя, преди да затвори.

Моарейн бавно преброи до сто, а после измъкна краката си изпод завивките. Едва ли щеше да има по-подходящ момент. Госпожа Палан се обърна на хълбок и захърка. Хъркаше все едно, че дерат платнище. Въпреки това Моарейн се постара да не вдига шум. Преля Огън, запали една от лампите и се заоблича припряно. Рокля за езда този път, от тъмносиня коприна и извезана около шията и по ръкавите на златни шарки като малдинска дантела. С неохота реши да остави дисагите с всичко, което се налагаше да остави. Всеки, който я зърнеше навън, едва ли щеше да си помисли кой знае какво, макар и толкова рано, но не и ако преметнеше дисагите през рамо. Взе само онова, което можеше да побере по джобовете си — гребена, четката и комплектчето за шиене, чифт чорапи и чиста долна риза. За повече нямаше място. Стигаше й, като се имаха предвид акредитивите и останалото злато в чантичката на колана. Госпожа Палан още хъркаше, когато тя притвори вратата след себе си.

В тези ранни часове гостилницата беше пуста, макар че дрънченето на съдове и мърморенето откъм кухните подсказваше, че се приготвя закуската. Тя притича през страничната врата и тръгна към конюшнята. Без да я видят, надяваше се. Дотук — добре. Небето тъкмо започваше да посивява, въздухът бе хладен, но дъждът поне беше спрял. Имаше един сплит за задържане на дъжда, но щеше да се забележи. Сбра полите си и наметалото да не ги оцапа из локвите и ускори крачките си. Колкото по-бързо се махнеше, толкова по-малка бе опасността да я видят.