Петър Копанов - Операция „Риба“

Проблемът, както и Цезар правилно забелязвал, но не успял да реши, бил в изнамирането на механизъм за ефективно управление за дълъг период от време, който да е независим от политическите борби в сената и комициите и в същото време да отговаря на интересите на държавата. Работата е там, че всички римски магистратури са колегиални и се избират само за една година. Единствената неколегиална длъжност е тази на диктатора, но тя е екстраординарна — диктатор се избира само когато държавата е изправена пред катастрофа! — и само за период от шест месеца, след което диктаторът трябва да се отчете пред сената и комициите и да се оттегли от властта. Така че една година е максималният срок за всяка държавна длъжност, даваща някаква реална власт. Целта на това правило е съвсем проста — да се изключи възможността някой властолюбив мръсник да заграби властта. Ще напомня ка се е стигнало до този начин на управление. Римляните били така ядосани и уплашени от последния си цар Луций Тарквиний Гордия, че когато го изгонили и установили Републиката, взели максимални предпазни мерки повече да нямат такъв човек начело на държавата или ако случайно застане, да могат да го контролират чрез колегите му по власт и бързо и лесно да го махнат оттам след като срокът за който е избран изтече.

Една година управление обаче вече е крайно недостатъчна. За такъв кратък срок вече не може да се реши сериозен държавен проблем, особено при условие че колеги по длъжност стават явни съперници, които си пречат един на друг и в крайна сметка нищо не успяват да свършат. Подчертавам — първоначалният замисъл на тези кратки срокове и колегиалността бил да се предпази държавата от алчни за власт хора. Случаят с Кориолан е показателен и само е затвърдил у предците ни необходимостта от това разделяне на властта. И тези правила за управление дълго време работели добре. Преди време, когато Рим е бил просто едно голямо село, една година управление била достатъчна, за да се свършат обществените работи в държавата, за които магистратите били избирани. След като обаче Рим станал най-голямата държава в света, подобно управление станало неефективно. Само пътят до по-далечните провинции продължава седмици, а понякога и месеци. За една година вече не може да се реши голям държавен проблем — например строеж на нов път или акведукт, или война със силен неприятел. Освен това свикването на комициите става все по-трудно, при положение че броят на римските граждани, намиращи се извън Рим, вече е много по-голям от броя им в границите на померия. 28 28 Става въпрос за границите на града Рим — там действат правила за управление, различни от тези извън града. Например в границите на града редовни войски нямат право да влизат, освен за триумф или овация. — Б.пр.

Краткият срок на изборните длъжности и тяхното дублиране обаче бил само едната страна на проблема. Другата, при това далеч по-неприятна, била явната некадърност на повечето от магистратите. А също и тяхната алчност. Истината е, че ние готвим войниците си поне две години, преди да ги пуснем в бой, а магистратите никой не ги обучава. Избираме си ги с гласуване и обикновено избираме не най-способните, а най-наглите и най-гласовитите. Това си е стар проблем на всяко „народно“ управление. Атиняните например си избирали даже пълководците с жребий и това била основната причина да изгубят Пелопонеската война — и не само нея. Сократ осмял тази система на управление и накрая му се наложило да изпие чашата с отрова. Струва си да напомня накратко какво всъщност е станало със Сократ. Когато учениците му задавали въпроси кой и как трябва да управлява, той не давал отговор, а сам започвал да им задава въпроси: ако ви трябва нова дреха, при кого ще отидете? — при шивач, отговаряли учениците, ако ви трябват нови сандали при кого ще отидете? — при обущар, ако трябва да се смени вратата на къщата при кого ще отидете? — при дърводелец, … и така след няколко такива въпроса учениците сами започвали да осъзнават нелепостта на системата си за управление. Ако и лекарите например се избират чрез жребий както атиняните си избирали пълководците или магистратите, кой нормален човек ще заведе детето си при такъв лекар? Работата е съвсем проста: Искаш ли да ти се свърши някаква работа, отиваш при майстора, който владее занаята. Управлението на държавата също е занаят, и то много труден, който се учи цял живот, само че тия, дето се кандидатират за изборни длъжности в управлението, не само че не го владеят, но дори не подозират, че си има особености и тънкости — като всеки занаят. Отначало това не било толкова сериозен проблем, тъй като Рим бил просто едно голямо село. И проблемите му били такива. А и хората се познавали добре, и знаели кой човек за какво го бива, кой ще си свърши работата и кой ще я осере 29 29 Извинявам се за израза, но реших да си го преведа буквално. — Б.пр. . Откак обаче Рим станал голям град, нещата се променили. Първо, проблемите са станали по-трудни и изискват повече време и специални познания. Второ — хората вече не се познават така добре. В големия град човек познава добре само съседите си. За останалите има само бегла представа. И може да бъде излъган много лесно. Ако хората, събрани заедно да вземат някакво решение, не се познават, те се превръщат в тълпа. Която може много лесно да бъде управлявана. Пояснявам. Службата ни редовно управляваше тълпите, така че знам какво говоря. Достатъчно е да се пръснат по 5 до 10 наши обучени агента на 1000 човека вътре в тълпата, които да я подбутват с викове и крясъци и със слухове, подшушнати на ухото, в необходимата ни посока. И тя се превръща в послушно стадо овце! А агентите ни са кучетата… Още по-просто става, ако предварително се раздадат малко храна и вино, в които са добавени и малко упойващи билки… Само един глупак може да си мисли, че това ядене е даром. Няма безплатно ядене! Сиренето е безплатно само в капана за мишки! А за какво служи капанът и защо се слага сиренето в него, няма нужда да обяснявам. 30 30 Аз си мислех, че поговорката Tanstaafl! — „няма безплатен обяд“ е измислена от холандците. Явно съм бъркал! — Б.пр.