Петър Копанов: Неканен гост

Позволете ми и аз да ви разкажа една история. Е, не е толкова забавна като вашите, нищо особено не е, но ми се ще и аз да участвам в мохабета. Иначе ще ме сметнете за темерут. И си е пълна измислица отначало докрай, за разлика от вашите. Та щом нямате нищо против…

Историята се случи през една нощ миналото лято в края на август.

Събудих се със смътното усещане, че нещо не е наред. Знаете как е — измъкваш се бавно от пелената на съня и се потапяш в реалността, която се мъчи да те сграбчи в обятията си. А ти се дърпаш и искаш да попаднеш обратно там — в небитието на съня. Където е топло и уютно. Където няма досадни задължения и тъпи началници. Където не те гони часовник и няма сметки за плащане. Където… абе ясно. На всеки му писва от неприятностите и не му се връща при тях.

Само че днес ми е почивен ден. Още съм в отпуска. Часовникът не е звънял. В стаята е тъмно и тихо… Какво, мамицата му, ме е събудило от най-сладкия сън?

Насилвам се да отворя очи и — дъхът ми спира. До леглото ми, на около метър разстояние, стои и се пули насреща ми някакъв идиотски мелез между жаба и шимпанзе, с очи като чаени чинийки и със зелена кожа. Зелената кожа съвсем ме стресна, тъй като леко фосфоресцираше и зеленият цвят беше много плътен. Всъщност ако не беше фосфоресцирането нямаше как да го видя в тая тъмница — щорите бяха спуснати. Опулих се на свой ред насреща му. Премигнах няколко пъти с надеждата, че това е някакво кошмарно видение от съня ми. Видението не изчезна, ами продължи търпеливо да ми се блещи насреща. Реших да изпробвам всички идиотски методи за проверка дали не сънувам — ущипах се по ухото, по носа, прехапах си устната, после бузата, накрая леко и езика — изродът продължаваше да си стои тихо в ъгъла и да ме зяпа, сякаш съм рядък екземпляр в зоопарка. А жена ми тихо си спеше до мен в леглото и дори лекичко похъркваше. Именно този звук ме убеди повече от всички щипаници и прехапвания, че наистина съм буден.

Трескаво се замислих какво и колко съм пил снощи — не, не е от пиенето. Ако бях ходил на заведние можех да предположа, че са ми сипали някаква гадост в питието. Но от 100 грама домашна ракия такова мелезче не може да ми се привиди. Да съм гледал някой тъп филм с извънземни наскоро? Не. И това не е. А да не би да съм откачил нещо и да ми се привиждат разни работи? И това май не е. Никога не съм имал такива проблеми, а и в рода ми няма луди, поне доколкото знам.

В един момент реших, че няма какво повече да се чудя, а трябва да го проверя тоя изрод по най-простия начин — с един як ритник ще се усети има ли го наистина, или е само плод на развинтената ми фантазия. Рязко отметнах завивката, повдигнах се на лакти, после на длани и… замръзнах. Тялото ми се парализира. Чак сега забелязах продълговатия предмет, който гадината стискаше в дясната си ръка — или каквото стърчеше от тялото му откъм неговата дясна страна. След като не можех да мръдна, реших поне да го поогледам по-внимателно. Наистина приличаше на идиотска комбинация между жаба и шимпанзе — първото ми впечатление беше вярно. Съществото беше високо около 90 сантиметра, с огромна за такова тяло глава, и имаше физиката на петгодишно хлапе — едва ли тежеше повече от 20 килограма. Само че ме държеше изправен на нокти в буквалния смисъл на думата. Усетих, че започвам да се ядосвам. Тая гадина се е вмъкнала в къщата ми без мое знание и съгласие, и на всичко отгоре ме държи неподвижен в идитоска поза, каквато даже при модерните скулптури не може да се види. И за какво, мътните го взели, се е навряло в къщата ми? Нищо от това, което притежавам, не представлява ценност за него. А и да предствлява, едва ли ще му е проблем да си го вземе от друго място. При това много по-лесно. Тъкмо започнах да се подгрявам по темата и в главата ми се разнесе — по-точно проехтя — глас:

„Спокойно, дошъл съм за теб. Нищо лошо няма да ти направя.“

Нищо лошо а, мамицата ти жабешка. Вече ми направи, боклук такъв! Първо се вмъкваш неканен в дома ми, после ме будиш и ми изкарваш акъла от притеснение дали не съм мръднал или не са ме надрусали с някаква гадост без да разбера. А сега и ме държиш гипсиран в тая идиотска поза!

„Ще намаля въздействието на парализатора, за да се отпуснеш и да поговорим спокойно.“ — прокънтя гласът в главата ми.

Нищо не ща от теб! А парализатора си го наври в задника! Целия, if you please…

„Както желаеш. На мен и така ми е удобно. И без обиди, ако обичаш.“

Без обиди ли?! А бе ти само отхлаби за малко тая парализа и такава обида ще ти поднеса… Сякаш ме удари ток.