Петър Димитров
Новелите на Херодот като художествен текст
Читателят сигурно знае, че Херодот е гръцки историк, „баща на историята“, описал в обемисто съчинение, наричано „История“ или „Истории“, гръко-персийските войни. И може би ще се учуди на заглавието на тази книга — „Исторически новели“. Затова се налага да поясним, че книгата е съставена от отделни разкази, характерни откъси от неговите „Истории“, наричани с модерния термин „новели“ заради несъмнените си литературни качества. Противоречивостта, която възниква, се дължи на това, че, от една страна, Херодот е първият гръцки историк, а от друга — първият гръцки прозаик.
В началото на своето развитие историята била като вид текст преди всичко художествена проза. Както показват изследванията, този текст се развил на основата на документална проза по практически съображения в съчетание с устното фолклорно слово. Последното, изглежда, предопределило интереса на публиката, тъй като тъкмо то е действувало на въображението с многостранната си привидно меняща се символика. Ние и досега не знаем дали освен устната, винаги силна, фолклорна традиция и рамкиращата функция на документализма в примерната схема на историческата художествена проза не са присъствали и други елементи. Имаме основание съзнателно да запазим известни съмнения за тази неясна страна от произхода на историческото слово. Думата „история“, която значи „изследване“, „проучване“ или „разказ“, е йонийска (йонийският е един от старогръцките диалекти) и не бихме рискували много, ако отнесем нейното възникване към Мала Азия. Едно влияние от Изток не е изключено и неправдоподобно. Независимо от това първото прозаическо произведение е типично елинско явление. В него определено властва многозначният символ на елинската култура — логосът, т.е. словото.
Всъщност основното се съдържа в противопоставянето поезия — проза, в ритмуваното и неритмуваното слово като формален белег. От възвишената иносказателност на епоса художественото слово в своята противоречивост се преформира във всекидневно слово, където условността на митическите дадености се предава в много по-широки граници. По същество това противоречиво развитие следва пътя на развитие на елинското общество, в него се съдържа демократична тенденция. Стилът е значително олекотен. От езикова гледна точка йонийският диалект на Херодот е доста развита форма в сравнение със старойонийския у Омир. Рядко се срещат неясни поетически изрази и думи, традиционни за епоса.
В действителност още в VII–VI в. пр.н.е. в Йония историографите в рамките на своята „история“ допринасят за рационалния подход към писаното слово, мъчейки се да предадат събитията достоверно. Като социално-културно явление най-характерна черта на ранната йонийска „история“ е документалното начало. Както вече казах, то е практическо достижение. На този вид изкуство, именно документалната проза, са се учили тези, които управлявали държавата и играли ръководна роля в търговските работи. Етапът на развитие на обществото изисквал в новата сфера на общувания, породени от колонизацията, елинът да има подробни сведения за новите страни. Същевременно наред с разширената пространствена перспектива възникнала и естествена нужда да се огледат настрани и назад във времето и да се предадат достоверно тези културни пространства. С това се заела прозата в лицето на отделни описвачи, за които художественото пресъздаване е единен модел за обясняване.
Изглежда приемливо определянето на Херодотовото съчинение като „историческа художествена проза“. В него можем да съчетаем рационалната научна йонийска историографска традиция и словото на устния разказ, новелистката структура като определен нов художественост. Пък и наистина, след логографските произведи, Херодот е нов етап и се явява първи представител на жанра, който определихме. Че неговата проза съдържа и някои от чертите на риторичното слово, е обстоятелство, в което трябва да видим опора за успеха и славата на „Историите“. Не напразно такъв оратор като Цицерон четири века по-късно го цени високо и го нарича „баща на историята“. За това говори и престоят на Херодот в Атина 15 г., където чел части от своя труд и даже спечелил награда.
И още нещо, което по същество говори в полза на тезата за художественост повече, отколкото за научност — от наивните в научната си достоверност исторически, митологически, географски, етнографски, натурфилософски повествования на логографите Херодот се отличава само по обхвата на изложеното, където с организацията на историите, с подреждането на логосите нахвърля цели повествователни линии с обединяващи разказвателно-морализаторски функции, сами по себе си представляващи художествено обобщение.
Читать дальше