Петър Димитров: Новелите на Херодот като художествен текст

Утвърждаването на новия жанр художествена проза на Херодот по израза на един учен е практически началото на елинската историография, така както началото на елинската поезия се отваря с Омир. Като имаме предвид, че Херодот е живял между 484 и 425 г. пр.н.е., това е станало в първата половина на V в. пр.н.е. При положение, че Херодотовият опус е първото художествено-прозаическо произведение, нека се опитаме да разгледаме художествената структура на „Историите“.

Литературните достойнства са плод на характерното заплитане на сюжетите във формата на новелата. Разбира се, тук става дума за условна употреба на термина „новела“. В античния смисъл съдържанието на новелата е това на приказката, на сагата, легендата, анекдота или, казано по-късо, това на фолклорния разказ. А тези устни разкази са характерни с пряка реч, с импулсивност в действията на героите, което е добре известен способ за характеризиране на персонажите, за избягване на всякаква абстрактна тема, едно особено качество, показващо, че новият жанр развива в друго русло, различно от това на натурфилософската проза и на софистиката. Може би липсата на умозрително обхващане на видяното и преживяното от Херодот е специфичен подход към действителността. Във всеки случай нито Тукидид, нито Ксенофонт, творейки историческа проза, пишат в традицията на Херодот. Дарбата му на разказвач се съзира и в други характерни точки на повествованието, като например нагледността, където той се грижи не толкова да представи логиката на събитието, колкото се стреми да направи читателя съпричастен във величавостта и будещите искрено учудване и възхищение дела както на елини, тъй и на варвари. Всичко това подтиква да погледнем на Херодот като на човек, който не напразно е изгубил десет години от живота си, пътувайки по суша и море към Скития, Персия или Египет. Действително паралелността между пътешествията и начина на излагане е поразителна. Читателят може картинно да си представи декора на събитията, действащите лица. Последователността в маршрута на пътешествията служи за разполагане и на материала в „Историите“.

Любов към контрастите, отделяне на главния персонаж, а често пъти и на второто по значение в разказа действащо лице, център на тежестта в края или близо до края на разказа, понякога втори акцент в началото, обилие от разказани сънища, чудеса, предзнаменования, смислова (но не и хронологическа) последователност на събитията, подробни описания. Това са другите черти от пластичната техника на Херодот. Едно странично обстоятелство от неговата пътешественическа епопея ни дава възможност да направим интересни паралели с начина на действие на един съвременен писател. Знае се, че Херодот не е владеел чужди езици, но, въпреки тази пречка, с настойчивост и любознателност е изследвал чуждите страни. Разбира се, известно е и това, че е ходил само в страни, в които вече са се били заселили елини. Измежду тези негови сънародници, уседнали в съответните земи, е подбирал и преводачите си.

От друса страна, новелите му не са нещо еднородно, непознаващо противоречия. Самата новелна форма като отделен логос е била използувана по различен начин. Смята се също, че организирането на новелата е станало тъй, че да се получи форма, в която да се съсредоточат различни борещи се помежду си мирогледни позиции. Така новелите за влиянието на съдбата и божествената предопределеност се противопоставят на новелите за героя, преодолял всички трудности, надвил всички врагове благодарение само на собствения си ум и ловкост. В новелите на Херодот се забелязва присъствието и на жанра, наричан в древността „милетски разказ“.

В този смисъл има нужда да ограничим в известни граница представата ни за новелата, да видим в какво отношение се намира тя спрямо устния разказ, логоса, и дали динамиката на драматичното и повествование се вмества в целостта на историческото съчинение. Затова на първо място ще видим отлика в дължината.

Както се убеждаваме от самите „Истории“, съществуват големи повествователни откъси, обединени тематично по географски принцип. Като лидийски логос, египетски логос, персийски логос и дори асирийски логос. При такова първоначално композиционно обединяване изпъква желанието на Херодот да оформи сюжетно, да типизира и систематизира етнокултурния материал, който е събрал. Формално делението е било по новели, т.е. на отделни чудни поучителни разкази, с характерни персонажи. Очевидно съществува някаква съзнателна предпоставка, та Херодот да иска да прекрои оригиналната структура на устния разказ и да различи нови композиционни обединения вътре в него — именно новелите. Това внасяне на яснота и достоверност, на непосредственост и безпристрастност, въпреки симпатиите на Херодот към достиженията на източните култури, е типично елински подход. От една страна, при сравняването с могъщите източни държави по-добре изпъква елинското, от друга — необединените гръцки държавици-полиси получават възможност да черпят примери за патриотизъм и политическа ориентация. И друго съображение — според законите на фолклорното пресъздаване и обобщаване поуката, заключението или крайният ефект почти никога не е нарочно изказан, а само загатнат със специфичните за народното творчество средства. Това е една затворена система, където не отделното, а цялото е имало решаващо въздействие.