Петър Димитров: Новелите на Херодот като художествен текст

Драматичността има своята логика въпреки някои залитания. Все пак добре се наблюдава как Херодот подготвя повествованието с един малък „увод“ и веднага в гл. 14–22 представя устния фолклорен разказ. Оттам всичко е в негови ръце. „Историята на Крез“ е трябвало да бъде интересна за слушателите (тогава все още не е съществувал масовият навик човек да си чете сам в къщи). Следователно писателят е трябвало да знае как да изтегли художествените линии на повествованието. На първо място това са чудесните превратности на съдбата, където Крез е като филмов герой в главна роля. Богатството му, щедростта му, внезапната промяна в съдбата му, неговото високомерие и накрая искреното му разкаяние са модел, интересен преди всичко с щастливия си завършек. Ето как Крез добива известност сред елините, става „симпатичен“. Оказва се, че е цар на народ, доста близък по обичаи до елинския (това, разбира се, не е вярно, но тъкмо тук е силата на художественото пресъздаване и обаяние), че е благосклонен към елините, че почита елинските божества и дава скъпи жертвени дарове в големите елински светилища, че в края на краищата (тук е идеологическата кулминация) попада под властта на общия враг — Кир (Персия). В Делфи, Тива, в Ефес се показват неговите щедри дарения, разказват за допитванията му до оракулите. В Спарта с гордост и благодарност припомнят за огромното количество злато за статуята на Аполон в планината Торнакс и за любезното му предложение за съюз. Атина се забавлява с историята с Алкмеон, комуто Крез подарил богатство.

Подобно явление наблюдаваме и във втора книга, където в началото се казва: „След смъртта на Кир Камбис се възкачи на престола.“ Пак срещаме крупен герой — Камбис, с огромен апетит за власт. Книгата пак се разделя на две части. Първата от гл. 2-ра до гл. 92-ра — за географските забележителности и нравите в Египет, втората от гл. 99-а до края на книгата е посветена на историята на Египет. Тук Херодот е в стихията на описанието, на разнообразието, създали му име на описвач на „шареното многообразие“. Оттук и словото му е наречено „шарено слово“ (на гръцки „пойкилос логос“). Последователността е спазена. Събитията сякаш следват безпрепятствено едно след друго. В гл. 99-а Херодот ни ориентира за намеренията си: „Досега това, за което разправях, беше видяното от мен, разсъжденията ми за него, сведенията, които съм събрал. Отсега нататък ще говоря за разказите на египтяните, тъй както съм ги чул от тях.“ Така е и с всички останали книги.

И тъй, бихме могли да твърдим, че композицията и съдържанието се смесват в едно. Или по-късо, че читателят има работа с непрекъснати „мотивации“ на този или онзи случай, на това или онова дело. Както видяхме, Херодот е натрупвал обилна документация за тази цел. Но все пак какво ръководи тази документирана мотивираност? Коя е главната движеща сила? Ако изброим досега посочените основни фактори за конструирането и нарастването на повествованието, ще се види, че две са крупните формално-съдържателни линии — традицията на народното творчество и подвижността на елинското съзнание. Що се отнася до автора, опитахме се да представим сумарно неговото художено присъствие. Но за по-пълното разбиране на текста трябва да допълним казаното за липсата на умозрителност, след като Херодот е от Мала Азия — люлката на елинската философия и през всички епохи средище на високи културни интереси.

Можем да си послужим с няколко факта, илюстриращи това положение. Първият факт е твърде знаменателен. Става дума за отличните връзки на Херодот с прорицалището на Аполон в Делфи. Той е бил много добре запознат с дейността му и, както казва един учен, „бил е свой човек“ там. А по онова време Делфи е бил най-мощният културен елински институт. Следователно може да се предположи, че Херодот в начинанието си следва линия, която е била утвърдена в Делфи. Известно е, че делфийските текстове са оказали влияние на неговата проза. Например при разсъждението за благополучието и щастието в новелата за Крез и Солон — едно от малкото места в „Историите“, издаващи следи от софистика. Или други делфийски представи, използувани в неговите оси. Или мотивът за завистта на боговете, за умопомрачението, пращано от някоя демонична сила, с което идва неизбежното нещастие (на гр. „ате“). Всички тези неща и особено демоничните мотиви като че ли ни говорят за една изкуствена наивност в мирогледа на Херодот. Многообразието на света, чудните дела на хората, типизирането на човешките съдби, елинското национално самочувствие, което триумфира над удивителната култура на персите — това е предният план на Херодотовото произведение. И тъй, пред нас е текстът на „Историческите новели“. Както се опитахме да докажем, това е един художествен текст — най-вече със своята особена новелна форма. В известен смисъл подборът от „Историите“ цели да изтъкне тъкмо литературната страна от съчинението на „бащата на историята“. Така читателят лесно ще се приобщи към първото елинско прозаическо творение и обилието от разнообразни сведения на цялото произведение няма да тегне над съзнанието му. Новелите, възприемани ту като куриозни къси разкази, ту като притчи за велики мъже, от чиито съдби често пъти са зависели цели държави, ту като примери за човешката глупост и мъдрост, сигурно ще заинтригуват читателя, карайки го да надникне в едно отдавна отминало време.