Петър Копанов - Операция „Риба“

В крайна сметка целта на тази книга е да накара хората да мислят по-критично. И да започнат сами да търсят истината. Такава, каквато е. Защото именно тя освобожава съзнанието на хората. Толкова по този въпрос.

А сега малко за самото произведение.

В едно нещо съм сигурен — човекът, който ми донесе материала, не е измислил тази история! Просто няма нито знанията, нито въображението за това. Какви са ми основанията? Ето ги съвсем накратко:

Първо, от самия документ. Не че разбирам много от латински или от археология, но самият свитък ми се видя наистина доста стар. Е, нямам апаратура за въглероден, спектрографски и т.н. анализ, но поне на външен вид определено има 2000 години. И ако е фалшификат, определено е направен от майстор и с много труд, а човекът определено не е такъв.

Второ, стилът на текста определено ме озадачи. Написан е на т.нар. „златен латински“, или още „класически латински“. Това е стилът на Цицерон, Цезар, Катул, Вергилий, Хораций, Овидий. По този начин се е писало през I век преди новата ера, по времето на Цезар и Август. А според самия Афраний документът трябва да е писан през 70–71 година от новата ера. Това е времето на т.нар. следкласически или „сребърен“ латински. Типични автори от този период са Сенека, Петроний, Марциал, Тацит, Ювенал. Разликата? Все едно между Вазов и Радичков! Това отначало ме направи подозрителен, но после се сетих защо е написан така. Обяснението ми е, че самият Афраний е бил обучаван от „старата школа“, както си личи и в самата история. По-важното поне за мен е, че този стил на практика е невъзможно да бъде копиран от съвременен човек. А това говори в полза на истинността на написаното. Другата особеност на произведението е една граматична особеност, която много затруднява превода и го прави тромав, за което за пореден път се извинявам. За какво става въпрос? Нормало в латинския език има 6 времена: praesens, futurum I, futurum II, imperfectum, perfectum, plusquamperfectum. За оживяване на разказа за минали събития обаче се допуска и т.нар. praesens historicum или „историческо настояще“. Една голяма част от произведението е написана в това време, като едновременно с това са използувани и другите времена. Само че това praesens historicum е характерно само за големите майстори от онова време. Цезар например го е използувал често в своите „Коментарии“. „Номерът“ е, че това време нормално не се изучава, а най-много да се спомене „между другото“ в курсовете по латински език. Така че масовото използуване на това време, както и цялостният стил на произведението, говори за изключително добри образование на автора, което също е практически невъзможно да се фалшифицира, особено пък от съвременен човек. Тези особености затрудняват много и самия превод. Като прибавим трите наклонения, двата залога, двете числа и трите лица, четирите спрежения на глаголите, трите рода, двете числа, шестте падежа и петте склонения на съществителните, а за другите части на речта по-добре да не споменавам, ясно е, че на много места преводът определено е далеч от оригинала. Аз самият едва не откачих на някои места, докато схвана за какво става въпрос, но пък поне ми беше забавно. Но тези затруднения също подсказват, че документът е истински.

Третото основание е, че това призведение си е просто един учебник. Само че този учебник е писан за друго време и друго място. И е практически безполезен днес. Освен като исторически документ. Нещо повече: много от местата в него са напълно непонятни за съвременния човек, затова и се наложи да вмъкна толкова коментари. Иначе съвременният читател просто няма да разбере за какво става въпрос. И ще заприлича на някой от слепците в баснята за слона. Изкушавам се да я разкажа — и без това е кратка.

… Та значи така: седем слепци спорили за същността на слона. Един човек минавал край тях, чул ги и решил да ги „запознае с проблема от първа ръка“. И докарал при тях един слон. След това предложил на всеки от слепците да опипа слона, та да добие представа за какво става въпрос. След това ги запитал: е, разбрахте ли какво е слон. Да — отговорили седемте слепци — разбрахме какво е слон. И какво е слонът? — попитал човекът. Амии… слонът е като змия, отговорил пърият слепец. Глупости, пркъснал го вторият, слонът е като камък. Абе вие нищо не сте разбрали бе! — викнал третият. — Слонът е като одеало. Не, — викнал четвъртият, — слонът е като колона. Не е вярно! — обадил се петият — слонът е като въже! Вдигнала се такава врява, че шестият и седмият слепци въобще не се чули. Човекът само поклатил глава и си подкарал слона, а слепците продължили да се карат. При това много по-лошо отпреди. Защото всеки бил убеден, че той е правият, а другите са съвсем изкуфели. А работата била там, че първият слепец опипал слона по хобота, вторият — по бивната, третият — по ухото, четвъртият — по крака, петият — по опашката. Дето се казва: no comment! Макар че простаците веднага ще се захванат да разчепкват къде са пребарали слона шестият и седмият слепец, и защо не ща да го кажа. Само че аз няма да изпадам дотам. А ако някой все пак настоява за коментар — ами разправят че и пътят към ада бил павиран с добри намерения…