Джон Гришам - Камерата

— А ако намеря Куинс?

— Кажи му кой си. Дай му писмото. Кажи му, че съм умрял с чувството за голяма вина. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми бъде приятно. Но не съм сигурен кога ще имам време.

— Изчакай, докато умра. Ще имаш много време, след като всичко свърши.

Сам отново пристъпи към стола и този път взе два плика. Подаде ги на Адам и започна да крачи бавно напред-назад из стаята. На един от тях бе напечатано името Рут Крамер, а на другото — Елиът Крамер.

— Тези са за семейство Крамер. Предай им ги, но след екзекуцията.

— Защо да чакам?

— Защото мотивите ми са чисти. Не искам да мислят, че го правя, за да предизвикам съчувствие в предсмъртните си часове.

Адам постави писмата за семейство Крамер до писмото за Куинс Линкълн. Три писма, три трупа. Още колко писма щеше да напише Сам през уикенда? Колко ли жертви имаше още?

— Ти си сигурен, че ще умреш, нали, Сам?

Той спря до вратата и помисли за момент.

— Шансовете са против нас. Започвам да се подготвям.

— Все още има надежда.

— Разбира се. Но въпреки това се подготвям, за всеки случай. Наранил съм много хора, Адам, но не съм преставал да мисля за това. А когато имаш среща със смъртта, започваш да мислиш за лошото, което си сторил.

Адам взе трите плика и ги погледна.

— Има ли още?

Сам се намръщи и погледна към пода.

— Това е всичко засега.

В петък вестникът в Джаксън публикува на първа страница материал относно молбата за помилване на Сам Кейхол до губернатора. Имаше и лъскава снимка на губернатора Дейвид Макалистър, една лоша снимка на Сам и много самоцелни коментари на Мона Старк, завеждаща канцеларията на губернатора, в смисъл, че губернаторът се бори с решението.

Тъй като беше истински човек от народа и слуга на всички жители на Мисисипи, Макалистър бе монтирал скъпа телефонна „гореща линия“ скоро след избирането му. Безплатният пряк номер бе разпространен в целия щат, а избирателите му бяха непрекъснато обстрелвани с реклами да използват откритата линия. Позвънете на губернатора. Той се интересува от вашето мнение. Демокрация в най-чист вид. Телефонистките бяха насреща.

И тъй като имаше повече амбиция, отколкото кураж, Макалистър и екипът му следяха телефонните обаждания всеки ден. Той бе изпълнител, а не лидер. Харчеше много пари за анкети и бе доказал способността си да открива проблемите на хората, а после да се изпъчи отпред и да води парада.

И Гудман, и Адам подозираха това. Макалистър изглеждаше твърде обсебен от съдбата си да се впуска в нови инициативи. Човекът се интересуваше най-безсрамно от повече гласове, затова те бяха решили да му предоставят тази възможност.

Гудман прочете рано материала, докато си пиеше кафето и ядеше плодове, и до седем и трийсет вече бе говорил по телефона с професор Джон Брайън Глас и Хез Кери. До осем часа трима от студентите на Глас вече пиеха кафе в картонени чаши в неугледната временна канцелария. „Проучването на пазара“ щеше да започне всеки момент.

Гудман обясни плана и необходимостта от секретност. Те не нарушаваха никакви закони, увери ги той, просто манипулираха общественото мнение. Безжичните телефони бяха на масите заедно със страниците телефонни номера, които Гудман бе преснимал в сряда. Студентите бяха малко неспокойни, но въпреки това нямаха търпение да започнат. Щяха да им платят добре, а професор Глас им бе обещал допълнително възнаграждение.

Гудман демонстрира техниката с първото обаждане. Той набра номера.

— Открита линия за обществеността — обади се приятен глас.

— Обаждам се във връзка с днешната статия за Сам Кейхол — каза бавно Гудман с най-добрата си имитация на провлечен говор, въпреки че имаше какво да се желае на студентите им беше много забавно.

— Вашето име?

— Казвам се Ред Ланкастър от Билокси, Мисисипи — отвърна Гудман, прочитайки името от списъка с телефонните номера. — Гласувах за губернатора, много свестен човек — подхвърли той, за да направи добро впечатление.

— И какво чувствате спрямо Сам Кейхол?

— Не смятам, че трябва да го екзекутират. Той е един старец, който много е страдал, и аз искам губернаторът да го помилва. Да го оставят да си умре спокойно в Парчман.

— Добре. Ще направя всичко възможно губернаторът да научи за вашето обаждане.

— Благодаря ви.

Гудман натисна един бутон на телефона и се поклони пред публиката си.

— Проста работа. Да започваме.

Младежът, който попадаше в графата „мъж, бял“, избра един номер от списъка. Разговорът му протече горе-долу така: