Джон Гришам - Камерата

Сам влезе без белезници, докато Адам говореше по телефона. Ръкуваха се набързо и Сам седна. Вместо да запали цигара, той отвори кутията и извади един сладолед. Започна да го яде бавно, слушайки разговора на Адам с Оландър.

— Върховният съд на САЩ току-що е отхвърлил иска ни — прошепна Адам на Сам, като закри с ръка слушалката.

Сам се усмихна странно и се загледа в няколкото плика, които бе донесъл.

— Върховният съд на Мисисипи също е отхвърлил молбата ни — обясни Адам на клиента си, докато набираше друг номер. — Но това се очакваше. Сега ще подадем във Федералния съд. — Набра номера на Пети областен съд, за да провери какво става с иска за неефективна защита. Чиновникът в Ню Орлиънс му съобщи, че днес не е вземано решение. Адам затвори и седна на ръба на бюрото.

— Пети областен още заседава по иска за неефективност — съобщи той на клиента си, който познаваше закона и процедурата и разбираше всичко като опитен адвокат.

— Тази сутрин по телевизионния канал в Джаксън съобщиха, че съм поискал заседание за помилване от губернатора — каза Сам, докато ближеше сладоледа. — Разбира се, това не може да е вярно. Не съм давал съгласието си.

— Успокой се, Сам. Такава е обичайната практика.

— Практика, дрън-дрън. Смятах, че сме постигнали споразумение. Дори показаха Макалистър по телевизията. Говореше колко му е трудно да вземе решение за помилване. Предупредих те.

— Макалистър е нашият най-малък проблем, Сам. Молбата беше формалност. Не е необходимо да участваме.

Сам поклати объркано глава. Адам не го изпускаше от поглед. Не беше истински ядосан, нито всъщност му пукаше за това, което бе направил Адам. Беше примирен, почти победен. Моментното избухване бе естествено. Само преди една седмица той щеше да побеснее от ярост.

— Знаеш ли, че снощи репетираха. Пуснаха газ в камерата, убиха плъх или друго животно. Действаше безупречно и сега всички се вълнуват за моята екзекуция. Представяш ли си? Направиха генерална репетиция за мен. Мръсници.

— Съжалявам, Сам.

— Знаеш ли как мирише оня газ?

— Не.

— На канела. Снощи се чувстваше във въздуха. Онези идиоти дори не си дадоха труд да затворят прозорците и аз го усетих.

Адам не знаеше дали това е истина. Знаеше, че камерата се отваря няколко минути след екзекуцията и смъртоносният газ отива в атмосферата.

Естествено, не би могъл да проникне в секторите. Може би Сам бе чувал разказите на надзирателите. Може би това просто бе част от традиционните легенди. Той седеше на бюрото и небрежно люлееше крака, вперил поглед в жалкия старец с кльощави ръце и мазна коса. Беше ужасен грях да се убие толкова възрастен човек като Сам Кейхол. Престъпленията бяха извършени преди цяло поколение. Бе страдал и умирал многократно в килията с размери два на три метра. Каква бе сега ползата за щата от убийството му?

Адам се тревожеше за много неща и най-вече за тяхното последно мъчително усилие.

— Съжалявам, Сам — повтори той съчувствено. — Но трябва да поговорим по някои въпроси.

— Тази сутрин имаше ли клановци навън? Телевизията ги показа вчера.

— Да, преброих седем преди няколко минути. В пълна униформа са, но без качулки.

— И аз носех такава роба, знаеш ли? — заяви Сам с тон на ветеран от войната, който се хвали пред хлапета.

— Знам, Сам. Именно защото си носил такава униформа, сега седиш тук в Отделението на смъртта заедно адвоката си и броиш часовете, които ти остават, преди да те вържат за стола. Би трябвало да ненавиждаш тези тъпанари долу.

— Не ги мразя. Но нямат право да стоят тук. Те ме изоставиха. Доугън ме прати тук. Когато даде показания срещу мен, той беше имперският маг на Клана в Мисисипи. Не ми отпуснаха нито цент за адвокат. Забравиха ме.

— Какво очакваш от банда негодници? Лоялност ли?

— Аз бях лоялен към тях.

— И виж докъде я докара. Би трябвало да заклеймиш Клана и да ги помолиш да си вървят.

Сам повъртя пликовете в ръце, после внимателно ги постави върху един стол.

— Казах им да си вървят — рече Адам.

— Кога?

— Само преди няколко минути. Разменихме по няколко думи. Не дават пет пари за теб, Сам, просто използват екзекуцията, защото от теб става чудесен мъченик. Ще могат да се събират и говорят години наред.

Ще скандират името ти, когато палят кръстове, и ще ходят на поклонение на гроба ти. Трябваш им мъртъв, Сам.

— Озъби ли им се? — попита Сам с нотка на изумление и гордост.

— Да. Не беше нищо особено. Какво реши за Кармен? Ако ще идва, трябва да си уреди пътуването.