Джон Гришам - Камерата

Сам пушеше замислено.

— Бих искал да я видя, но трябва да я предупредиш за вида ми. Не искам да получи шок.

— Но ти изглеждаш страхотно, Сам.

— О, боже, благодаря ти. Ами Лий?

— Какво Лий?

— Как е? Тук получаваме вестници. Видях снимката й във вестника на Мемфис миналата събота и после прочетох, че са я глобили за шофиране в пияно състояние във вторник. Не са я арестували, нали?

— Не. Тя е на лечение — каза Адам, сякаш знаеше точно къде се намира.

— Може ли да дойде да ме види?

— Искаш ли?

— Май че да. Може би в понеделник. Да изчакаме дотогава.

— Няма проблем — каза Адам, питайки се как би могъл да я намери. — Ще говоря с нея през уикенда.

Сам му подаде един от пликовете, който не бе запечатан.

— Дай това на хората от охраната. Това е списък на посетителите отсега до края. Хайде, отвори го.

Адам погледна списъка. Имаше четири имена. Адам, Лий, Кармен и Дони Кейхол.

— Списъкът не е много дълъг.

— Имам много роднини, но не искам да идват. Не са ме посещавали от девет години, така че да пукна, ако позволя да се влачат тук в последната минута, за да се сбогуват. Могат да го направят и на погребението.

— Получавам всякакви молби от репортери и журналисти за интервюта.

— Зарежи тая работа.

— Точно това им казах. Има обаче една молба, която може да те заинтересува. Един човек на име Уендал Шърман, небезизвестен писател, издал е четири-пет книги и е спечелил няколко награди. Не съм чел нищо от него, но той е сериозен. Говорихме вчера по телефона. Иска да дойде и да запише историята ти. Изглежда много честен и каза, че записът ще отнеме часове. Ще долети в Мемфис днес, ако се съгласиш.

— Защо иска да ме записва?

— За да напише книга за теб.

— Любовен роман ли?

— Съмнявам се. Готов е да плати петдесет хиляди долара в аванс и по-късно процент от печалбата.

— Страхотно. Ще получа петдесет хиляди няколко дни преди да умра. Какво да правя с тях?

— Само ти предавам предложението му.

— Кажи му да върви по дяволите. Не ме интересува.

— Добре.

— Искам да съставиш договор, с който ти предавам всички права върху историята на моя живот и след смъртта ми прави каквото искаш.

— Идеята за записа не е лоша.

— Искаш да кажеш…

— Говориш пред малка машинка с малки касетки. Мога да ти я донеса. Седиш си в килията и разказваш живота си.

— Колко скучно — Сам свърши ескимото и хвърли пръчката в кошчето за боклук.

— Зависи от гледната точка. Нещата изглеждат доста вълнуващи в този момент.

— Да, прав си. Доста скучен живот, но краят му е сензационен.

— Прилича ми на бестселър.

— Ще помисля.

Изведнъж Сам скочи на крака, оставяйки гумените сандали под стола. Той заподскача из канцеларията, измервайки разстоянието, без да спира да пуши.

— Четири на пет и половина — промърмори той на себе си, после продължи да мери.

Адам записа нещо в бележника си и се опита да не гледа облечената в червено фигура, подскачаща покрай стените. Най-накрая Сам спря и се облегна на едната кантонерка.

— Искам да ми направиш една услуга — каза той, вперил поглед в отсрещната стена на стаята. Гласът му беше съвсем тих. Дишаше бавно.

— Слушам те — каза Адам.

Сам пристъпи към стола и взе един плик. Подаде го на Адам и отново се облегна на кантонерката. Пликът бе обърнат така, че Адам не можеше да види написаното върху него.

— Искам да го предадеш — каза Сам.

— На кого?

— На Куинс Линкълн.

Адам го постави до себе си на бюрото и се взря изненадано в Сам. Старецът обаче бе потънал в друг свят. Бе вперил празен поглед в нещо на отсрещната стена на стаята.

— Пиша го от една седмица — каза той с почти прегракнал глас, — но го мисля от четирийсет години.

— Какво пише вътре? — попита бавно Адам.

— Извинение. Нося вината в себе си от много години, Адам. Джо Линкълн беше добър и почтен човек, а и добър баща. Изгубих си ума и го убих без причина. Още преди да го застрелям, знаех, че ще ми се размине. Но винаги съм се чувствал зле след това. Твърде зле. Сега не мога да направя нищо друго, освен да кажа, че съжалявам.

— Сигурен съм, че това ще означава нещо за семейство Линкълн.

— Може би. В писмото ги моля за прошка, както смятам, че е редно по християнски. Искам да умра със съзнанието, че съм се опитал да се извиня.

— Имаш ли някаква представа къде мога да го намеря.

— Точно тук е проблемът. Чух, че семейство Линкълн все още са в окръг Форд. Вдовицата му Руби вероятно е още жива. Боя се, че ще трябва да идеш до Клантън и да ги потърсиш. Там имат чернокож шериф и аз бих започнал от него. Той вероятно познава всички чернокожи в окръга.