Джон Гришам - Камерата

Наджънт пристъпи към един от прозорците и загледа напрегнато. Същото направиха и останалите членове на екипа. Прозорците бяха специално уплътнени, за да не пропускат.

Отровният газ се образува бавно, изпод стола се издигна лека мъгла от видими пари и се насочи нагоре. Отначало заекът не реагира на парите, които проникнаха в малката му клетка, но смъртоносният газ много бързо го порази. Той се вдърви, подскочи няколко пъти, удари се в решетките на клетката си, после настъпиха силни гърчове, ужасно подскачане, треперене. Умря за по-малко от минута.

Наджънт се усмихна и погледна часовника си.

— Отворете — нареди той и капакът на тавана на камерата се отвори, за да изпусне зловещия газ.

Външната врата на камерата се отвори и повечето членове на екипа излязоха на чист въздух или за да пушат. Трябваше да минат най-малко петнайсет минути отварянето на камерата и изнасянето на заека. После трябваше да го промият с маркуч и да почистят. Наджънт остана вътре, за да наблюдава всичко. Надзирателите отвън пушеха и се смееха.

На по-малко от осемнайсет метра над тях прозорците на сектор А бяха отворени. Сам чуваше гласовете им. Минаваше десет и лампите бяха угасени, но във всяка килия на сектора две ръце се протягаха през решетките. Четиринайсетте мъже слушаха в тъмнината.

Затворникът в Отделението за осъдени на смърт живее двайсет и три часа на ден в килия два на три метра. Той чува всичко: странното почукване на нови ботуши в коридора, непознатия звук и акцент на различен глас, далечното бръмчене на косачка или машина за плевене. А, разбира се, винаги се чуваше и отварянето и затварянето на вратата към газовата камера. Той можа да долови и доволното многозначително хихикане на екипа, приготвящ екзекуцията.

Сам се облегна на лакти и се загледа в прозорците над коридора. Репетираха неговата екзекуция.

Между западния банкет на шосе 49 и ливадата пред административните сгради на Парчман на разстояние от петдесетина метра се простираше тревна ивица. Някога там бе минавала железопътна линия. Сега това бе мястото за протести от страна на противниците на смъртното наказание преди всяка екзекуция. Обикновено пристигаха на малки групи, носеха си сгъваеми столове и саморъчно направени плакати. Палеха свещи през нощта и пееха химни в последните часове преди екзекуцията. След обявяването на смъртта, пееха химни, четяха молитви и плачеха.

Часове преди екзекуцията на Теди Доил Мийкс, изнасилвач на деца и убиец, се случило нещо различно. Мрачното свещенодействие на протеста било нарушено от внезапното пристигане на коли, пълни с буйни студенти, дошли да се забавляват, жадни за кръв. Пиели бира и пуснали силна музика. Скандирали лозунги и дразнели стреснатите демонстранти. Положението се влошило, когато двете групи започнали да си разменят обиди. Тогава се намесили служителите на затвора и възстановили реда.

Следващият бил Мейнард Тоул и при подготовката на неговата екзекуция издигнали още един насип от другата страна на пътя, определена за поддръжниците на смъртното наказание. Охраната била подсилена, за да се предотвратят безредиците.

Когато Адам пристигна в петък сутринта, той преброи седем клановци в бели роби. Трима от тях правеха опит за синхронизиран протест, като вървяха по тревната ивица близо до шосето с плакати на раменете. Останалите четирима опъваха голям, шарен навес. По земята бяха разпръснати метални пръти и въжета. Два хладилни шкафа бяха поставени до няколко шезлонги. Тези момчета явно не смятаха скоро да си ходят.

Адам спря пред входа на Парчман и се загледа в тях. Забрави за времето, докато ги наблюдаваше. Значи това бе неговото наследство, корените му. Това бяха братята, роднините и прадедите на дядо му. Дали някои от тях не бяха същите лица от неговия видеофилм за Сам Кейхол? Виждал ли ги беше преди?

Адам несъзнателно отвори вратата на колата и слезе. Сакото и куфарчето му бяха на задната седалка. Запъти се бавно към тях и спря близо до хладилните шкафове. Надписите на плакатите настояваха за освобождаването на политическия затворник Сам Кейхол. Пуснете малко газ на истинските престъпници, но освободете Сам. Адам не знаеше защо, но тези искания не го успокоиха.

— Какво търсиш? — попита един от тях. На гърдите му висеше огнен знак. Другите шестима зарязаха онова, което правеха, и също се загледаха в него.

— Не знам — призна си искрено Адам.

— Тогава какво гледаш?