Джон Гришам - Камерата

— Не съм сигурен.

Още трима се приближиха и пристъпиха към Адам. Робите им бяха еднакви — бели, от някаква много лека материя, с червени кръстове и други знаци. Наближаваше девет и те вече се потяха обилно.

— Кой си ти, по дяволите?

— Внукът на Сам.

Другите трима също се присъединиха и всичките седем впиха погледи в Адам от два метра разстояние.

— Тогава значи си на наша страна — каза с облекчете един от тях.

— Не, не съм.

— Така е. Той е с ония евреи от Чикаго — заяви един мъжага за сведение на останалите и това, изглежда, леко ги развълнува.

— Защо сте дошли тук? — попита Адам.

— Опитваме се да спасим Сам. Ти май няма да успееш да го направиш.

— Той е тук заради вас.

Младок със зачервено лице и капчици пот на челото пристъпи още по-близо до Адам.

— Не е така. Ние сме тук заради него. Още не съм бил роден, когато Сам е убил ония евреи, затова не можеш да ме обвиняваш. Тук сме, за да протестираме срещу екзекуцията му. Осъдили са го по политически причини.

— Той нямаше да е тук, ако не беше Кланът. Къде са ви качулките? Смятах, че винаги си криете лицата.

Те се засуетиха, тъй като не бяха сигурни какво да правят по-нататък. В крайна сметка той бе внук на техния идол и кумир Сам Кейхол. Той бе адвокатът, който се опитваше да спаси един ценен символ.

— Защо не си тръгнете? — попита Адам. — Сам не ви иска тук.

— Върви по дяволите — озъби се младият.

— Много красноречиво. Просто си идете, ясно ли е? Сам ще бъде за вас много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Оставете го да умре спокойно и така ще си имате един чудесен мъченик.

— Няма да си идем. Ще стоим тук до края.

— Ами ако Сам ви помоли да си идете? Ще го направите ли?

— Не — озъби се младежът презрително, после погледна през рамо към останалите, които, изглежда, бяха съгласни. Няма да си ходят. — Смятаме да вдигнем доста шум.

— Чудесно. Така и снимките ви ще се появят във вестниците. Но вие искате точно това, нали? Циркови клоуни в шантави костюми винаги привличат вниманието.

Някъде зад Адам се затръшнаха врати на кола. Той се огледа и видя телевизионен екип, който бързо слизаше от микробус, паркиран близо до неговия сааб.

— Хайде, хайде — подкани той групата. — Усмихнете се, момчета. Вашето време дойде.

— Върви по дяволите! — сряза го сърдито младият.

Адам им обърна гръб и се запъти към колата си.

Забързана журналистка с оператор зад нея се втурна към Адам.

— Вие ли сте Адам Хол? — попита тя задъхано. — Адвокатът на Кейхол?

— Да — потвърди той, без да спира.

— Можем ли да поговорим?

— Не. Но онези момчета горят от нетърпение да разговарят с вас — посочи клановците той. Тя вървеше до него, докато операторът нагласяваше камерата. Адам скочи в колата и потегли.

На входа Луиз му подаде номерче за колата и му направи знак да мине. Вече влизаше като редовен посетител.

Пакър извърши задължителния преглед пред вратата на Отделението.

— Какво има тук? — посочи той малката кутия в лявата ръка на Адам.

— Сладолед ескимо, сержант. Искате ли?

— Дайте да видя. — Адам му подаде кутията, той отвори капака и преброи шест сладоледа ескимо, все още покрити с тънък слой скреж. Върна кутията на Адам и посочи към вратата на предната канцелария.

— Отсега нататък ще се срещате тук — обясни той. Влязоха в стаята.

— Защо? — попита Адам и се огледа. Видя метално бюро с телефон, три стола и две заключени кантонерки.

— Такава е практиката. Облекчаваме малко режима с наближаването на екзекуцията. Сам трябва да приема посетителите си тук без ограничение на времето.

— Колко мило. — Адам постави куфарчето си върху бюрото и взе телефона. Пакър отиде да доведе Сам.

Любезната дама в съдебната канцелария в Джаксън бе съобщила на Адам, че Върховният съд на Мисисипи само преди минути е отхвърлил петицията на клиента му за отменяне на присъдата на основание невменяемост. Той й благодари, каза нещо в смисъл, че не е изненадан, но че това е можело да стане и един ден по-рано, после я помоли да изпрати по факса копие с решението на съда до кантората му в Мемфис и до канцеларията на Лукас Ман в Парчман. Позвъни на Дарлийн в Мемфис и й каза прати по факса нова петиция до Федералния окръжен с копия до Пети областен съд и до претоварената с работа канцелария на мистър Ричард Оландър във Върховния съд във Вашингтон. Позвъни на мистър Оландър за да му съобщи, че е изпратил петицията, и получи информацията, че Върховният съд на САЩ току-що е отхвърлил иска на Адам за неконституционността на газовата камера.