Джон Гришам - Камерата

Гудман харесваше набързо стъкменото си убежище. Той седна и позвъни по новия безжичен телефон на секретарката си в Чикаго, в кантората на Адам в Мемфис и на жена си вкъщи. Обади се и на губернатора по пряката телефонна линия.

В четири часа следобед в четвъртък Върховният съд в Мисисипи все още не бе отхвърлил иска за помилване на основание частична невменяемост. Бяха минали почти трийсет часа, откакто Адам го бе подал. Вече бе досадил с обажданията си на съдебния секретар. Беше изморен да обяснява очевидното, нуждаеше се от отговор. Нямаше и най-малка следа от оптимизъм, че съдът всъщност обмисля доводите на иска. Според Адам съдът действаше МУДНО и отлагаше изпращането на молбата във Федералния съд. В този момент той чувстваше, че е невъзможно да се надява на отлагане на присъдата във Върховния съд на щата.

Той всъщност изобщо не бе популярен във федералните съдилища. Върховният съд на САЩ не бе издал решение по молбата му за разглеждане на иска за неконституционността на газовата камера. Пети областен съд още разглеждаше иска му за неефективна защита.

В четвъртък нямаше никаква промяна. Съдилищата заседаваха, сякаш това бяха обикновени искове, които трябваше да се заведат, възложат и насрочат и след това да се отлагат с години. Необходима му беше съдебна процедура, за предпочитане спиране на екзекуцията на някакво равнище, а ако не спиране, то поне пледираме или изслушване на доводите или дори отказ, за да може да продължи със следващото съдилище.

Той обикаляше около масата в кабинета си и се ослушваше за телефона. Беше се уморил да снове наоколо, телефонните обаждания му бяха втръснали.

Кабинетът му бе осеян с остатъци от десетина съдебни досиета. Масата бе отрупана с разхвърляни купища хартия. Розови и жълти листчета с телефонни съобщения бяха залепени по протежение на цял един рафт с книги.

Изведнъж изпита омраза към това място. Имаше нужда от свеж въздух. Каза на Дарлийн, че излиза да се поразходи. Наближаваше пет часът и все още бе светло и много топло. Отиде до хотел „Пийбоди“ на Юниън и си поръча алкохол в ъгъла на фоайето, близо до пианото. Беше първото му питие след петъка в Ню Орлиънс и въпреки че му достави удоволствие, му напомни за Лий. Потърси я сред тълпата новопристигнали, струпали се около регистрацията. Наблюдаваше как масите във фоайето се заемат от добре облечени хора и незнайно защо се надяваше, че тя ще се появи. Къде ли обикновено се крие човек, когато е на петдесет и бяга от живота?

Един мъж с вързана на опашка коса и туристически обувки се спря, загледа го и после приближи.

— Извинете, сър, вие не сте ли Адам Хол, адвокатът на Сам Кейхол?

Адам кимна.

Мъжът се усмихна, очевидно доволен, че е познал Адам, и застана до масата му.

— Аз съм Кърк Клекнър от „Ню Йорк Таймс“. Той постави визитната си картичка пред Адам. — Тук съм, за да отразявам екзекуцията на Кейхол. Всъщност току-що пристигам. Мога ли да седна?

Адам посочи към празния стол на отсрещната страна на кръглата масичка. Клекнър седна.

— Имам късмет, че ви намерих тук — каза той, ухилен до ушите. Беше малко над четирийсет, с вид на недодялан, вечно пътуващ журналист — небръснат, с памучно елече върху дънкова риза и джинси. — Познах ви по снимките, които видях във вестниците в самолета.

— Приятно ми е да се запознаем — каза сухо Адам.

— Можем ли да поговорим?

— За какво?

— О, за много неща. Разбрах, че клиентът ви няма да дава интервюта.

— Така е.

— Ами вие?

— Също. Можем да си побъбрим, но нищо няма да публикувате.

— Това ме затруднява.

— Честно казано, не ми пука. Изобщо не ме е грижа за трудностите във вашата работа.

— Поне сте честен. — Грациозна млада келнерка в къса поличка застана до масата, за да приеме поръчката му. Едно кафе. — Кога за последен път видяхте дядо си?

— Във вторник.

— Кога ще го видите отново?

— Утре.

— Той как се държи?

— Справя се. Напрежението расте, но той го понася добре засега.

— Ами вие?

— Забавлявам се.

— Без майтап. Страдате ли от безсъние и други подобни?

— Изморен съм. Спя недостатъчно. Работя много, тичам до затвора и обратно. Ще се стигне до края, затова следващите няколко дни ще бъде същинска лудница.

— Аз отразявах екзекуцията на Бънди във Флорида. Беше истински цирк. Адвокатите му не бяха мигнали дни наред. Трудно е да се отпусне човек.

— Ще го направите ли отново? Знам, че не ви е специалност, но ще помислите ли да поемете и друго дело на осъден на смърт?