Джон Гришам - Камерата

— Естествено.

Изпратиха Гудман до вратата и след като той излезе Макалистър седна зад писалището. Отново разкопча ръкавите си. Ларамор се извини и отиде в малката си канцелария надолу по коридора.

Мис Старк разглеждаше една разпечатка, докато губернаторът наблюдаваше как копчетата на телефона му светват едно след друго.

— Колко ли от тези обаждания са за Сам Кейхол? — попита той. Тя премести пръста си по колоната.

— Вчера сте имали двайсет и едно обаждания за екзекуцията на Кейхол. Четиринайсет в полза за екзекутирането му в газовата камера, а пет за помилването му. Двама нямаха мнение.

— Увеличават се.

— Да, но във вестника излезе онази статия за последните усилия на Сам. Споменаваше се възможността за помилване.

— Ами анкетата?

— Няма промяна. Деветдесет на сто от белите и половината от чернокожите в този щат са за смъртното наказание. Общо около осемдесет и четири на сто.

— А моят рейтинг?

— Шейсет и две. Но ако помилвате Сам Кейхол, сигурна съм, че ще намалее до едноцифрено число.

— Значи ти си против тази идея.

— Няма да спечелите почти нищо, а ще загубите много. Забравете анкетите и цифрите, но ако помилвате един от онези главорези в затвора, останалите петдесет веднага ще изпратят при вас адвокатите, бабите и проповедниците си да молят за същото. Имате си достатъчно проблеми. Глупаво е.

— Да, права си. Къде е програмата за срещи с журналистите?

— Ще ми я донесат след един час.

— Трябва да я видя.

— Нейджъл я довършва в момента. Мисля, че и без това ще трябва да удовлетворите молбата за заседание. Но го проведете в понеделник. Обявете го утре. Нека да отлежи през уикенда.

— Не трябва да е закрито.

— Не, по дяволите! Искаме Рут Крамер да плаче камерите.

— Това е моето заседание. Сам и адвокатите му няма да диктуват условията. Ако го желаят, ще стане така, като аз искам.

— Добре. Но имайте предвид, че и вие го искате. Това е страхотна реклама.

Гудман подписа разписка за вземане под наем на четири безжични телефона. Той използваше кредитна карта на „Кравиц и Бейн“ и ловко отклони канонадата от въпроси на енергичния млад продавач. Отиде в обществената библиотека на Стейт Стрийт и намери масата, отрупана с телефонни указатели. Като ги избираше по дебелината, той взе два за по-големите градове в Щата Мисисипи като Морел, Хатисбръг, Тулело, Виксбърг, Билокси и Меридиън. После избра по-тънки — на Тъника, Калхун Сити, Буд, Лонг Бийч, Уест Пойнт. На информацията развали банкноти на монети от двайсет и пет цента прекара два часа в копиране на страници от телефонния указатели. Работеше с искрена наслада. Никой не би повярвал, че спретнатият нисък мъж с рошава сива коса и папийонка е всъщност съдружник в голяма чикагска фирма и има на разположение секретарки и помощници. Никой не би повярвай че печели повече от четиристотин хиляди годишно А него това го интересуваше още по-малко. Е. Гарнър Гудман бе доволен от работата си. Правеше всичко възможно да спаси една душа от разрешено със закон.

Излез от библиотеката и подкара към юридическия колеж. Един професор на име Джон Брайън Глас, преподавател по наказателен процес, също бе започнал да публикува научни статии за смъртното наказание. Гудман искаше да се запознае с него и да разбере дали професорът има някои умни студенти, които се интересуват от изследователски проект.

Професорът щеше да отсъства през деня, но имаше лекции в четвъртък в девет сутринта. Гудман надникна в библиотеката на колежа и излезе навън. Отиде с колата до стария съд и за да убие времето, започна бавна обиколка из сградата. Тя продължи трийсет минути, половината от които прекара в изложбата на Движението за граждански права на партера. Попита продавачката в магазина за сувенири къде може да намери квартира със закуска и той му посочи адрес на около миля надолу по улицата. Намери лесно прекрасната викторианска къща и нае последната останала свободна стая. Къщата бе чудесно реставрирана със старинни мебели. Икономът му наля чаша скоч с вода и той я отнесе в стаята си.

Работното време в Обърн Хауз започваше в осем. Слаб и унил пазач в неугледна униформа отключи вратата. Колата на Адам се оказа първата на паркинга. Той почака десетина минути, докато наблизо спря още една. Разпозна юристката, с която се бе запознал в канцеларията на Лий преди две седмици. Застигна я, когато влизаше през една странична врата.

— Извинете — каза й. — Запознахме се наскоро. Аз съм Адам Хол. Племенник на Лий. Съжалявам, че не помня вашето име.