Джон Гришам - Камерата

Искът за признаване на невменяемост у Сам сега бе в Джаксън, изпратен по факс, а оригиналът щеше да пристигне по-късно. Адам бе принуден да помоли учтиво административния директор на съда да ускори нещата. Побързайте и го отхвърлете, каза той, но с други думи. Ако щеше да има отлагане на екзекуцията, то по всяка вероятност щеше да се присъди от федерален съдия.

Всеки нов иск носеше със себе си слаб лъч надежда и както Адам вече бе разбрал, потенциалната възможност за нова загуба. Преди вземането на окончателно решение искът трябваше да премине четири препятствия: Върховния съд на Мисисипи, Федералния окръжен съд, Пети областен съд и Върховния съд на САЩ. Затова шансовете не предричаха успех, особено на тази фаза на обжалванията. Основните молби бяха подадени от Уолъс Тайнър и Гарнър Гудман преди много години. За Адам бяха останали трохите.

Секретарят на Пети областен се съмняваше дали съдът ще се събере още веднъж, за да го изслуша, особено след като бе ясно, че Адам ще подава нови искове всеки ден. Тричленната съдийска комисия вероятно щеше да обсъжда само писмените изявления. Щяха да му се обадят по време на заседанието, ако искаха да го чуят.

Ричард Оландър позвъни отново, за да му съобщи, че Върховният съд е получил петицията за преразглеждане на присъдата и че тя вече е възложена за обсъждане. Не, той не смята, че съдът ще иска да го изслуша. Не кг на такъв късен етап. Той съобщи на Адам, че е получил по факса копие от новия иск за невменяемост и че ще го препрати към местните съдилища.

Интересен ход, каза той. Отново попита какви други молби обмисля Адам, но не получи отговор.

Секретарят на съдията Слатъри, вечно намръщеният Брек Джеферсън, позвъни на Адам, за да му съобщи, че негова светлост е получил по факса новия иск, подаден до Върховния съд на Мисисипи, и, честно казано, не го смята за нещо особено, но въпреки това ще му отдели нужното внимание, щом пристигне в техния съд.

Адам получи малко удовлетворение от факта, че е успял да раздвижи едновременно четири различни съдебни институции.

В единайсет часа Морис Хенри, известният с печална слава д-р Смърт от канцеларията на главния прокурор позвъни, за да съобщи на Адам, че са получили последните молби — сламки, както той обичаше да ги нарича, а мистър Роксбър бе наредил на десетина адвокати да свършат канцеларската работа. Хенри бе учтив по телефона, но смисълът на обаждането му бе ясен: ние имаме много адвокати, Адам, докато ти си сам.

Изписаната хартия растеше с всяка изминала минута и малката заседателна маса бе покрита с прегледни купчини. Дарлийн непрекъснато влизаше и излизаше — правеше копия, предаваше телефонни съобщения, носеше кафе, проверяваше изявленията и петициите за правописни грешки. Тя имаше опит във финансовото деловодство и затова подробната и дебела документация не я плашеше. Признавала бе неколкократно, че това е вълнуваща промяна в сравнение с нормалното й скучно ежедневие.

— Има ли нещо по-вълнуващо от наближаваща екзекуция? — питаше Адам.

Дори самият Бейкър Кули успя да се откъсне от последната актуализация на банковите разпоредби и надникна за миг.

Фелпс позвъни около единайсет, за да попита дали Адам иска да се срещнат за обяд. Отклони поканата, като се извини с краткото време, което остава до екзекуцията, и със съдийската мудност. Нито един от двамата не бе чувал нищо за Лий. Фелпс каза, че тя и преди е изчезвала, но никога за повече от два дни. Той се тревожеше и смяташе да наеме детектив. Обеща да го държи в течение.

— Една журналистка иска да се срещне с вас — каза Дарлийн и му подаде визитна картичка, която обявяваше за присъствието на Ан Л. Пиаза, кореспондент на „Нюзуик“. Беше третата за деня.

— Кажи й, че съжалявам — рече Адам без съжаление.

— Вече го направих, но мислех, че тъй като става въпрос за „Нюзуик“, може да искате да знаете.

— Не ме интересува коя е. Кажи й, че и клиентът ми няма да разговаря с нея.

Тя излезе бързо, тъй като телефонът звънеше. Беше Гудман, който съобщи, че ще се срещне с губернатора в един часа. Адам го уведоми за суматохата и за телефонните обаждания.

В дванайсет и половина Дарлийн му донесе сандвич. Адам бързо го изяде, после дремна в един стол, докато компютърът му бълваше поредното изявление.

Гудман прелистваше списание за коли, докато чакаше сам в приемната до кабинета на губернатора. Същата хубава секретарка се занимаваше с маникюра си в интервалите между телефонните обаждания. Стана един часът. Нямаше никой. Стана един и трийсет. В два секретарката, вече с блестящи розови нокти, му се извини. Няма проблем, каза Гудман със сърдечна усмивка. Хубавото при делата за безвъзмездна защита беше, че трудът не се измерваше с време. Успехът означаваше, че хората са получили помощ без оглед отделените за това часове.