Джон Гришам - Камерата

— Така става с всички подобни дела — каза Гудман.

— Губернаторът сериозно ли възприема идеята за помилване?

— Сигурен съм, че ще помисли по това. Но самият акт на помилване е съвсем различен въпрос. Знам, че сте наясно със статута на губернатора. Той може да отмени смъртната присъда и веднага да пусне условно затворника. Може да я замени с доживотен затвор, а дори и с нещо по-леко.

Гудман кимна и опипа папийонката си.

— Възможно ли е да се срещна с него?

— Трябва да се върне тук в единайсет. Ще го питам. Вероятно ще обядва в кабинета си, затова може да има малко време около един. Можете ли да бъдете тук тогава?

— Да. Но трябва да го запазим в тайна. Клиентът ни е твърдо против тази среща.

— А противопоставя ли се и на идеята за помилване?

— Остават ни още седем дни, мистър Ларамор. Ние не се противопоставяме на нищо.

Ларамор сбърчи нос, оголи горните си зъби и отново взе програмата.

— Елате тук в един. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. — Поговориха още пет минути, а после зазвъня телефонът.

Гудман се извини и побърза да излезе навън. Отново се спря при японските магнолии и свали сакото си. Беше девет и трийсет, а ризата под мишниците му бе мокра и залепнала на гърба.

Той се запъти на юг към Капитол Стрийт, главната улица в Джаксън. Сред сградите и движението в центъра, на града, върху спретната морава, обърната към Капитолия, бе кацнала величествената резиденция на губернатора — голяма старинна къща, заобиколена от порти и огради. Няколко противници на смъртното наказание се бяха събрали на тротоара в нощта на екзекуцията на Тоул и призоваваха губернатора с виковете си. Очевидно той не ги беше чул. Гудман спря на тротоара и си спомни за оная последна вечер. Заедно с Питър Вайзенберг бяха влезли бързо през една порта вляво от главния вход с последната молба, часове преди да вкарат Тоул в газовата камера. По това време губернаторът вечеряше с важни личности и се подразни, че го прекъсват. Отхвърли последната им молба за помилване и според най-изисканата южняшка традиция ги покани да останат на вечеря.

Те отказаха учтиво. Гудман обясни на негова светлост, че трябва да бързат обратно за Парчман, за да бъдат с клиента си, докато умре. Внимавайте, каза им тогава губернаторът и се върна при сътрапезниците си. Гудман се питаше колко хора ще протестират на това място след няколко дни, ще скандират, ще се молят и ще палят свещи, ще размахват плакати и ще крещят на Макалистър да пощади Сам. Може би нямаше да бъдат много.

В централния административен район на Джаксън рядко имаше недостиг от място за нови фирми. Затова Удман намери лесно това, което търсеше. Един надпис насочи вниманието му към свободната площ на третия етаж на една грозна постройка. Той попита на гишето на партера и след един час собственикът на сградата дойде и му показа свободния двустаен апартамент с износен килим и дупки в мазилката по стените. Гудман се приближи към единствения прозорец и погледна към фасадата на Капитолия през три преки.

— Отлично — каза той.

— Триста долара на месец плюс сметката за тока. Тоалетната е надолу по коридора. Шест месеца пред плата.

— Трябва ми само за два месеца — каза Гудман, бръкна в джоба си и извади прилежно сгънати банкноти.

Собственикът погледна към парите и попита:

— С какъв бизнес се занимавате?

— С пазарни проучвания.

— Откъде сте?

— От Детройт. Смятаме да разкрием клон в този щат и се нуждаем от това място като начало. Но само за два месеца. В брой. Никакви чекове. Ще се изнесем, преди да усетите. Безшумно.

Собственикът взе парите и даде на Гудман два ключа, един от канцеларията, а другият от входа. Ръкуваха се и сделката бе сключена.

Гудман се върна при колата. По пътя се подсмихваше при мисълта за плана, който преследваше. Това бе идея на Адам, още един от отчаяните опити за спасяването на Сам. В него нямаше нищо незаконно. Разходите щяха да бъдат незначителни, а и кой го бе грижа за няколко долара на този етап? В края на краищата той бе мистър Pro Bono във фирмата, източник на голяма гордост и образец на честност сред колегите си. Никой, дори и Даниъл Роузен, нямаше да оспори разходите за малък наем и няколко телефонни разговора.

След като бе работил три седмици като адвокат на осъден на смърт, Адам започваше да мечтае за яснотата, която цареше в кантората му в Чикаго, ако все още имаше такава. Преди десет часа сутринта в сряда бе подготвил иска за отменяне на присъдата и го бе подал във Върховния съд на Мисисипи. Бе разговарял четири пъти с различни съдебни чиновници и с административния директор на съда. Два пъти говори с Ричард Оландър във Вашингтон по повод иска срещу газовата камера и един път със секретаря по смъртните присъди в Пети областен съд в Ню Орлиънс за иска срещу неефективна зашита.