Джон Гришам - Камерата

Сам стоя неподвижно дълго време, пиеше горещото кафе и поглъщаше с очи гледката наоколо. Първата му килия бе в сектор Д, в западното крило, и той бе идвал тук много пъти. Знаеше точните размери — петнайсет на десет метра. Видя надзирателя в кулата, който го наблюдаваше, седнал под лампата. През оградата и над редовете с памук се виждаха светлините на други сгради. Бавно се запъти към една от пейките и седна.

Какво внимание бяха проявили към него тези хора, като удовлетвориха молбата му да види за последен път изгрева на слънцето! Не беше го виждал от девет години и отначало Наджънт му отказа. После се намеси Пакър и обясни на полковника, че няма нищо лошо и никакъв риск за сигурността, ей богу, та човекът ще умре след пет дни. Пакър поема цялата отговорност.

Сам се загледа в небето на изток, където една оранжева ивица вече надничаше иззад разкъсаните облаци. В първите му дни в Отделението, когато току-що бе обжалвал и още нямаше решение, прекарваше часове в спомени за славното еднообразие на свободния живот, за незначителни неща като топъл душ всеки ден, радостта на кучето му, меда върху бисквитите на закуска. Всъщност тогава той все още вярваше, че един ден отново ще може да ходи на лов за катерици и пъдпъдъци, да лови риба, да седи на верандата и да наблюдава изгрева, да пие кафе в града и да кара на воля стария си пикап. През първите дни в Отделението мечтаеше да отлети до Калифорния и да намери внуците си. Не можа да го направи.

Мечтите за свобода бяха отдавна забравени, прогонени от отегчителната монотонност на живота в килията и унищожени от суровото решение на много съдии.

Това щеше да бъде последният му изгрев, той вече бе убеден, че е така. Твърде много хора искаха да умре в газовата камера не се използваше достатъчно често. Време беше за екзекуция, дявол да го вземе, и той бе на ред.

Небето просветля и облаците се разпръснаха. Въпреки че бе принуден да наблюдава великолепието на природата през ограда от железни халки, той бе доволен. Още няколко дни, и няма да има повече огради. Решетките, бодливата тел и затворническите килии ще останат за някой друг.

Рано в събота сутрин двама журналисти пушеха цигари и пиеха кафе от автомат до южния вход на Капитолия. Бяха дочули, че губернаторът ще прекара този ден в канцеларията си, посветен на делото Кейхол.

В седем и трийсет черният му линкълн спря наблизо и той слезе. Двама добре облечени телохранители го придружиха до входа, а на няколко крачки отзад ги следваше Мона Старк.

— Губернаторе, смятате ли да присъствате на екзекуцията? — забързано попита първият журналист.

Макалистър се усмихна и вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че гори от желание да спре и да си побъбри с тях, но има много по-важна работа. После видя камерата, която висеше на рамото на другия репортер.

— Още не съм решил — отвърна той, спирайки за секунда.

— Рут Крамер ще даде ли показания на заседанието за помилване в понеделник?

Камерата бе насочена към него.

— Точно сега не мога да кажа — каза той с усмивка към обектива. — Съжалявам, момчета, но сега не мога да говоря.

Той влезе в сградата и взе асансьора до кабинета си на втория етаж.

Телохранителите заеха позиция във фоайето, скрити зад сутрешните вестници.

Адвокат Ларамор чакаше с последната информация. Обясни на губернатора и на мис Старк, че от пет следобед вчера няма промяна в различните петиции и молби по делото Кейхол. Нищо не се бе променило от предишния ден. Молбите ставаха все по-отчаяни и според него съдилищата щяха да ги отхвърлят бързо. Вече бе говорил с Морис Хенри от канцеларията на главния прокурор и според компетентното мнение на доктор Смърт в момента съществуваше осемдесет на сто шанс за провеждане на екзекуцията.

— Нещо за заседанието в понеделник? Някаква вест от адвокатите на Кейхол? — попита Макалистър.

— Не. Помолих Гарнър Гудман да се отбие в девет тази сутрин. Мисля, че трябва да поговорим с него. Ще си бъда в кабинета, ако имате нужда от мен.

Ларамор се извини и си тръгна. Мис Старк извършваше сутрешния ритуал по преглеждане на всекидневниците от всички краища на щата и сортирането им на заседателната маса. От деветте вестника, които тя следеше, осем публикуваха историята на Кейхол на първата си страница Обявяването на заседание за помилване бе предизвикало специален интерес в събота сутрин. Три от вестниците поместваха една и съща снимка на клановците, които се пържеха на жестокото юлско слънце пред Парчман.