Джон Гришам - Клиентът

Четири реда по-назад заедно с Уоли Бокс седеше почитаемият Рой Фолтриг, който свъсено се взираше в опашчицата. Адвокатите и съдиите гледаха Мулдано, после отправяха очи към Фолтриг и пак към Мулдано. Интересно беше да ги види човек на едно и също място.

Музиката затихна и някакъв свещеник с по-либерални религиозни принципи се качи на малък амвон зад урната. Подхвана дълго прощално слово за Уолтър Джероум Клифърд, в което упомена всичко освен имената на домашните любимци от детството му. Това не беше неочаквано, защото, след като свършеше, едва ли имаше да се добави кой знае колко.

Службата беше кратка, точно както бе пожелал Роуми в бележката си. Адвокатите и съдиите поглеждаха часовниците си. Отгоре пак се разнесе жално песнопение и свещеникът разпусна опечалените.

Прощаването с Роуми трая петнайсетина минути. Нямаше сълзи. Дори секретарката му запази самообладание. Дъщеря му не присъстваше. Тъжна работа. Беше живял четирийсет и четири години и никой не проля сълза на погребението му.

Фолтриг остана на мястото си и начумерено стрелна Мулдано, когато онзи мина наперено по пътеката и излезе навън. Фолтриг изчака параклисът да се изпразни и едва тогава се отправи към изхода, последван от Уоли. Камерите бяха там, а той тъкмо това искаше.

Малко по-рано Уоли беше подхвърлил на пресата пикантната новина, че знаменитият Рой Фолтриг ще присъства на службата, а също, че има вероятност да се появи и Бари Мулдано, по прякор Ножа. Нито Уоли, нито Рой имаха представа дали Мулдано ще присъства, но това беше неофициална информация, тъй че кой го беше грижа дали е вярна. Важното бе, че имаше резултат.

Един репортер помоли Фолтриг да му отдели няколко минути и той постъпи както винаги. Погледна часовника си, направи се на ужасно притеснен, че му досаждат, и изпрати Уоли да докара микробуса. После изрече онова, което неизменно казваше:

— Добре, но да е по-кратко. След петнайсет минути трябва да съм в съда.

Той не беше стъпвал в съда от три седмици. Обикновено ходеше там веднъж месечно, но ако го слуша човек, излизаше, че едва ли не спи в съдебната зала, където се бори с престъпните типове и защитава интересите на американските данъкоплатци, бичувайки злото с тежките си обвинения.

Сви се под чадъра си и загледа миникамерата. Репортерът размаха микрофон пред лицето му.

— Джероум Клифърд ви беше противник. Защо дойдохте на прощалната му служба?

Фолтриг мигом се нажали.

— Джероум беше чудесен адвокат и мой добър приятел. Много пъти сме се изправяли в съда един срещу друг, но се уважавахме.

Какъв човек! Великодушен дори към мъртвите си съперници. Той мразеше Джероум Клифърд и Джероум Клифърд също го мразеше, но камерата улавяше само покрусата на скърбящ приятел.

— Мистър Мулдано е наел нов адвокат и е внесъл молба за отлагане на делото. Каква е вашата реакция?

— Както знаете, съдията Ламонд е насрочил заседание за разглеждане на тази молба утре сутринта в десет. Решението ще е негово. Съединените щати ще бъдат готови за процеса, когато и да го насрочи.

— Надявате ли се да откриете трупа на сенатора Бойет преди процеса?

— Да, мисля, че сме на път да го открием.

— Вярно ли е, че сте били в Мемфис буквално часове след самоубийството на мистър Клифърд?

— Да. — Той повдигна рамене, сякаш това не беше кой знае какъв подвиг.

— Във мемфиските вестници пише, че детето, което е било с мистър Клифърд, когато се е застрелял, може би знае нещо за случая Бойет. Има ли основания да им се вярва?

Той се усмихна стеснително, друга запазена марка в поведението му. Когато отговорът беше положителен, но не можеше да го изрече, ала искаше, тъй или иначе, хората да го узнаят, Рой Фолтриг просто се усмихваше на репортерите и казваше: „Не мога да коментирам по въпроса.“

— Не мога да коментирам по въпроса — каза и сега той и се озърна, сякаш времето е много напреднало и натовареният му с процеси график го зове.

— Знае ли момчето къде е трупът?

— Не коментирам — отсече той с раздразнение. Дъждът се усили и запръска по чорапите и обувките му. — Трябва да вървя.

След час, прекаран в ареста, Марк бе готов да избяга. Огледа внимателно и двата прозореца. Този над клозета беше с някаква мрежа, но това нямаше значение. Бедата бе там, че каквото и да излезеше през него, включително и момче, щеше да пада право надолу поне петнайсетина метра и се да размаже на бетонната настилка, опасана с метална ограда и бодлива тел. Да не говорим, че и двата прозореца бяха дебели и твърде тесни, за да можеш да се измъкнеш, установи той.