Джон Гришам - Клиентът

Той измъкна един долар, няколко дребни монети и пакетче дъвки. Тя преброи парите и записа нещо на картонче, което затъкна в отвора на металната кутия. От ъгъла над бюрото две камери улавяха Марк и той можеше да се види на десетина екрана по стените. Друга жена в униформа подпечатваше документи.

— Това ли е арестът? — попита Марк, като стрелкаше поглед във всички посоки.

— Наричаме го Център за задържане на малолетни — каза лелката.

— Каква е разликата?

Това, изглежда, я раздразни.

— Виж какво, Марк, всякакви многознайковци имаме тук, разбра ли? По-лесно ще се погодим, ако си държиш устата затворена. — Изрече това предупреждение, надвесена към лицето му. Лъхна го на евтини цигари и черно кафе.

— Извинявайте — каза той и очите му се насълзиха. Внезапно осъзна, че ще го заключат сам-самичък, далеч от майка му, далеч от Реджи.

— Върви след мен — каза Дорийн, горда от себе си, че е успяла да възстанови известен авторитет в отношенията. Тя се стрелна напред и връзката ключове на кръста й се залюшка и раздрънча. Отвори тежка дървена врата и двамата тръгнаха по коридор със сиви метални врати, които се нижеха на равно разстояние от двете страни. До всяка тясна врата имаше табела с номер. Дорийн спря пред №16 и я отключи.

— Влизай — рече тя.

Марк бавно прекрачи прага. Стаята беше четири метра широка и шест дълга. Беше ярко осветена, с чист килим. Отдясно имаше две легла едно над друго. Дорийн потупа по горното.

— Заеми което пожелаеш — рече тя с отработен тон на домакиня. — Стените са бетонни, а стъклата са нечупливи, тъй че без експерименти. — Прозорчетата бяха две — едното на вратата, а другото над тоалетната, но никое не беше достатъчно широко, за да си провреш дори главата през него. — Клозетът е ей там, от неръждаема стомана. Вече не използваме нищо керамично. Навремето едно хлапе счупи порцеланова тоалетна чиния и си преряза вените е парче от нея. Но това беше още в старата сграда. Тая е много по-хубава, нали?

„Страхотна е“ — понечи да каже Марк, но нещо се вкисна. Седна на долното легло и подпря лакти на коленете си. Килимът беше бледозелен, с подобен десен на този, който дълго бе разглеждал в болницата.

— Добре ли си, Марк? — попита Дорийн без капчица съчувствие. Изпълняваше си служебните задължения.

— Мога ли да позвъня на мама?

— Още не. След около час ще ти се разреши да позвъниш на някой и друг номер.

— Ами тогава можете ли вие да й се обадите и да й кажете, че съм добре? Тя се поболя от притеснение.

Дорийн се усмихна и гримът около очите й се напука по очерталите се бръчки. Погали го по главата.

— Не мога, Марк. Има си правилник. Но тя знае, че си добре. Боже Господи, след няколко часа ще бъдеш в съда.

— Колко остават децата тук?

— Не за дълго, най-много по няколко седмици, но това е място за временен престой, докато мине съдебната процедура, а после или ги връщат вкъщи, или ги пращат в поправителен дом. — Тя подрънкваше с ключовете си. — Знаеш ли, трябва да вървя вече. Вратата се заключва автоматично при затваряне и ако някой се опита да я отвори без моето ключе, алармата ще писне и става много неприятно. Тъй че без експерименти, нали, Марк?

— Да, госпожо.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Телефон.

— След малко, разбрахме се вече.

Дорийн затвори вратата след себе си. Ключалката щракна силно, после настъпи тишина.

Той дълго се взира в бравата. Това не приличаше на затвор. Нямаше решетки на прозорците. Леглата и подът бяха чисти. Стените от бетон бяха боядисани в приятен жълт цвят. Къде по-ужасни места беше виждал по филмите.

Толкова неприятности си имаше на главата. Подновените стенания на Рики, пожара, Даян, която малко по малко сдаваше багажа, ченгетата и репортерите, залепени за него. Не знаеше за кое по-напред да се притеснява.

Просна се на горното легло и се загледа в тавана. Къде се беше дянала Реджи?

Параклисът беше студен и влажен. Представляваше кръгла постройка, залепена като злокачествен израстък към огромната зала, където се вграждаха урните. Навън валеше и два снимачни екипа от Ню Орлиънс се гушеха край телевизионните коли, скрити под чадъри.

Тълпата беше внушителна, особено за човек без семейство. Тленните му останки бяха положени в изящна порцеланова урна, кацнала на махагонова масичка. Невидими тонколони печално редяха погребални мелодии някъде отгоре, докато адвокати и съдии, както и неколцина клиенти пристъпваха неуверено в параклиса и сядаха в задната част. Бари Ножа тръгна наперено по пътеката заедно с двама гангстери, които го следваха неотлъчно. Беше облечен както подобава за случая — черен двуреден костюм с черна риза и черна вратовръзка. И черни обувки от гущерова кожа. Опашчицата му беше грижливо сресана. Пристигна късно и сега се наслаждаваше на втренчените погледи на присъстващите. В края на краищата беше стар познат на Джероум Клифърд.