Джон Гришам - Клиентът

Насар бе притиснат в другия заден ъгъл и сега ушите му пищяха от плесницата. Не виждаше Марк Суей, но добре го чуваше.

— Как е майка ти? — попита застаналата до Марк сестра, която се бе надвесила загрижено над него.

— Чудно, днес има страхотен ден. Е, още по-добре щеше да е, ако тия ченгета я оставят на мира. Те ме водят в ареста, разбрахте ли?

— За какво?

— Знам ли? Казва ли ти някой? Бях си потънал в своите грижи, мъчех се да утеша мама, че тая сутрин ни изгоря фургонът и ни отиде всичко, дето го имахме, когато те се пръкнаха, и ето ме сега на път за ареста.

— На колко си години?

— Само на единайсет. Но това не е важно за тия значи. Те и четиригодишно детенце ще арестуват.

Насар изпъшка тихо. Кликман стискаше очи.

— Колко ужасно! — възмути се сестрата.

— Да ги бяхте видели, когато ни събориха с мама на пода. Преди няколко минути в крилото на психиатрията. Довечера пак ще съм в новините. Следете вестниците. Утре тия палячовци ще изхвръкнат от работа. После ще има дело.

Спряха на приземния етаж и асансьорът се опразни.

Той държеше да се вози на задната седалка, като истински престъпник. Колата беше крайслер с обикновен номер, но Марк позна коя е сред другите автомобили на паркинга от стотина метра разстояние. Насар и Кликман се бояха да разговарят с него. Седяха отпред и дума не обелваха, надявайки се, че и той ще мълчи. Но нямаха тоз късмет.

— Забравихте да ми прочетете какви права имам — обърна се той към Насар, който караше с бясна скорост.

Никакъв отклик от предните седалки.

— Хей, галфони, забравихте да ми прочетете правата.

Никакъв отговор. Насар подкара още по-бързо.

— Знаете ли как да ми прочетете правата?

Никакъв отговор.

— Ей, гьон. Да, ти с найковете. Знаеш ли да четеш, та да си чуя правата?

Кликман се задушаваше от гняв, но бе твърдо решил да не му обръща внимание. Странно защо, по устните на Насар плъзна крива усмивка, която едва се забелязваше под мустаците му. Той спря на червен светофар, погледна в двете посоки и пак зафуча напред.

— Виж какво, тъпако. Аз и сам си знам правата, ясно? Имам право да не говоря. Това известно ли ви е? А ако кажа нещо, вие, палячовци, можете да го използвате срещу мен в съда. Чат ли сте, рапони? Ама чакай бе, и да кажа нещо, кухите ви кратуни няма да го запомнят. После има и едно друго нещичко — правото ми на адвокат. Можеш ли да ми го припомниш, тикво? Ей, тикво! Как точно беше това за адвоката? Гледал съм го милион пъти по телевизията.

Тиквата Кликман открехна прозореца, защото се задушаваше. Насар погледна маратонките му и едва не се разсмя. Престъпникът се бе разположил на задната седалка с кръстосани крака.

— Бедната тиква. Дори и правата ми не може да прочете. Тая кола смърди бе, куфалник. Защо не я проветрявате? Май вони на цигари.

— Чух, че си обичал цигарения дим — обади се Кликман най-сетне и се почувства малко по-добре. Насар се изкиска в подкрепа на приятеля си. Достатъчно дълго търпяха гадостите на тоя пикльо.

Марк съзря един претъпкан паркинг в съседство с висока сграда. Насар влезе в него и спря на самата алея.

Забързано го поведоха към входа и оттам по дълъг коридор. Най-сетне бе млъкнал. Беше на тяхна територия. Навсякъде имаше ченгета. Табели упътваха към помещенията за временно задържани, към ареста, към стаята за свиждания и към приемната. Сума ти табели и стаи. Спряха пред едно бюро с цяла редица монитори зад него и Насар подписа някакви книжа. Марк огледа обстановката. На Кликман почти му дожаля за него. Момчето сякаш се бе смалило още повече.

Пак тръгнаха. Асансьорът ги качи на петия етаж и там спряха пред друго бюро. Една стрелка на стената сочеше към крилото за малолетни и Марк прецени, че наближават.

Спря ги униформена лелка, която държеше бележник, а табелката на ревера й обявяваше, че се казва Дорийн. Тя прегледа някакви списъци, после надникна в бележника си.

— Тук пише, че съдията Рузвелт иска за Марк Суей самостоятелна килия — каза тя.

— Все ми е едно къде ще го настаниш — рече Насар. — Само го вземай.

Тя се мръщеше и гледаше в бележника си.

— Естествено, съдията Рузвелт иска самостоятелни стаи за всички малолетни. Смята, че това е „Хилтън“.

— А не е ли?

Тя се направи, че не чува, и посочи на Насар някакъв лист, на който да се подпише. Той надраска бързо името си и каза:

— Целият е твой. Бог да ти е на помощ.

Кликман и Насар си тръгнаха без нито дума на раздяла.

— Изпразни си джобовете, Марк — нареди жената, докато му подаваше голяма метална кутия.