Джон Гришам - Клиентът

В някакъв момент сутринта, около час, след като Реджи и Клинт си отидоха, шокът от новината попремина и Марк започна да размишлява. Лесно беше да се размишлява в тази затъмнена стая, защото тук нямаше какво друго да се прави. Телевизорът се пускаше само при условие, че Рики пожелаеше. Щорите не се вдигаха, ако имаше вероятност брат му да поспи. Вратата бе вечно затворена.

Няколко часа, преди Карен да влезе, Марк седеше на един стол пред телевизора и гризеше поизсъхнала шоколадова бисквита, когато изведнъж му хрумна, че може би пожарът не е избухнал случайно. Преди това човекът с ножа се бе промъкнал във фургона и бе взел снимката. Целта му е била да размаха ножа и снимката, за да накара малкия Марк Суей да млъкне завинаги. И беше успял, дума да няма. Ами ако пожарът беше още едно предупреждение от разбойника с автоматичния нож? Колко му е да драснеш клечката на един фургон? Към четири призори из паркинга не се мярка жива душа. Марк знаеше това от собствен опит.

Тази мисъл заседна като буца в гърлото му и устата му внезапно пресъхна. Даян не забеляза състоянието му. Тя пиеше кафе и галеше Рики.

Марк се бори известно време с това хрумване, после отскочи до стаята на сестрите, където Карен му показа сутрешния вестник.

След като посвети два часа на тази ужасна мисъл, Марк бе напълно убеден, че пожарът е бил нарочен.

— Какво покрива застраховката? — попита той.

— Трябва да се обадя на агента. Ако не ме лъже паметта, има две застрахователни полици. Едната е за фургона и е платена от мистър Такър, защото той е негова собственост, а другата, за обзавеждането, сме платили ние. Мисля, че така беше.

Това страшно притесни Марк. Много ужасни спомени имаше от развода и се сети, че майка му не успя да свидетелства убедително за финансовите дела на семейството. Нищо не й беше ясно. Бившият му баща бе плащал сметките и данъците и пазеше всички квитанции. През последните две години телефонът им бе прекъсван на два пъти, защото Даян бе забравила да го плати. Или поне тя така твърдеше. Ала той подозираше, че просто не е имала пари.

— Но какво точно влиза в застраховката? — попита той.

— Мисля, че мебелите, дрехите и кухненските съдове. Обикновено това покрива.

Някой почука, но не посмя да отвори. Изчакаха и последва ново почукване. Марк открехна вратата и видя две непознати лица, които надничаха през пролуката.

— Кажете — рече той, целият на тръни, защото сестрите и охраната не допускаха никого да проникне чак дотук. Отвори малко по-широко.

— Търсим Даян Суей — каза застаналият отпред. Изрече го доста гръмогласно и Даян се запъти към вратата.

— Кои сте вие? — попита Марк и излезе в коридора.

Двамата мъже от охраната бяха застанали отдясно, един до друг, а отляво се мъдреха три сестри, като и петимата изглеждаха вкаменени, сякаш бяха свидетели на ужасяващо събитие. Марк срещна погледа на Карен и мигом усети, че нещо не е наред.

— Казвам се Насар, частен детектив от Мемфис. А това е детектив Кликман.

Насар беше с костюм и вратовръзка, а Кликман по черен анцуг с нови-новенички найкове. И двамата бяха млади, може би по на трийсет и няколко, и Марк веднага се сети за стария полицейски сериал „Старски и Хъч“, който сега пак въртяха по телевизията. Даян отвори вратата и застана зад сина си.

— Вие ли сте Даян Суей? — попита Насар.

— Да, аз — тутакси отвърна тя.

Насар извади някакви листове от джоба на сакото си и през главата на Марк ги подаде на майка му.

— От Съда за малолетни са, мисис Суей. Призовка за днес по обяд.

Ръцете й се разтрепериха неудържимо и листовете заподскачаха между пръстите, докато тя отчаяно се мъчеше да проумее за какво става дума.

— Може ли да видя значките ви? — попита Марк доста хладнокръвно при създалите се обстоятелства. Те и двамата се разтършуваха, извадиха значките си и ги подадоха на Марк, който ги разгледа внимателно и се ухили на Насар.

— Страхотни маратонки — обърна се той към Кликман.

Насар се опита да се усмихне.

— Мисис Суей, призовката изисква да задържим Марк още сега.

За една-две секунди се възцари тягостно мълчание, докато думата „задържим“ успя да достигне съзнанието на Даян.

— Какво! — кресна тя на Насар и изпусна листовете. Викът отекна из коридора. В гласа й звучеше повече гняв, отколкото уплаха.

— Пише го отгоре, на първата страница — каза Насар, докато вдигаше призовката. — Разпореждане на съдията.

— Каквооо? — отново изкрещя тя и гласът й изплющя във въздуха като камшик. — Не можете да ми вземете детето! — Лицето на Даян беше почервеняло, а тялото й, което едва ли тежеше петдесет килограма, се беше свило наежено.