Джон Гришам - Клиентът

— Много добре го знам това място — каза Хари, разтривайки уморено очи.

— Преди около четири часа фургонът е изгорял напълно. Причините за пожара изглеждат подозрителни. Смятаме, че е било опит за сплашване. От понеделник вечер хлапето броди без надзор. Няма баща, а майката не може да се откъсне от по-малкия си син. Много тъжно положение… и много опасно.

— И затова го държите под око.

— Да, сър. Адвокатката помоли управата на болницата да осигури охрана пред стаята на брат му.

— Обади се и на мен — добави Орд. — Много е разтревожена за детето и ме помоли да поискам от ФБР съдействие за охрана в болницата.

— Нямахме нищо против да помогнем — намеси се Мактюн. — През последните две денонощия държим поне по двама агенти близо до стаята. Ония типове са убийци, ваша светлост, и изпълняват заповедите на Мулдано. А хлапето се разхожда спокойно, без да подозира заплахата.

Хари слушаше внимателно. Разбираше, че в момента се разиграва добре подготвен натиск върху съда. Обикновено не се доверяваше на полицията и тайните служби, но този път случаят беше изключение.

— Законът несъмнено предвижда възможността детето да бъде взето йод стража след внасяне на молбата — заяви той, без да се обръща специално към някой от посетителите. — А какво ще стане, ако при разпита не узнаете онова, което търсите, ако всъщност се окаже, че не става дума за недоносителство?

Отговори Луис.

— Мислили сме и за това, ваша светлост. В никакъв случай не бихме нарушили тайната на едно закрито съдебно заседание. Но имаме начини да доведем до знанието на ония главорези, че момчето не знае нищо. Ако Марк Суей престане да мълчи и се окаже, че не знае нищо съществено, въпросът е приключен и хората на Мулдано ще престанат да се интересуват от него. Защо да го заплашват, след като не знае нищо?

— Разумно — съгласи се Хари. — Но какво ще правите, ако момчето ви каже онова, което търсите? От този момент нататък то ще бъде белязано, не мислите ли? Ако ония типове наистина са толкова опасни, малчуганът може да си има сериозни неприятности.

— Уреждаме необходимите формалности, за да го включим в програмата за защита на свидетели. Разбира се, заедно с майката и братчето.

— Обсъдихте ли това с адвокатката?

— Не, сър — отговори Финк. — При последното посещение в нейния кабинет тя отказа да разговаря с нас. Не е много сговорчива.

— Дайте да видя молбата.

Финк незабавно измъкна листовете и му ги подаде. Хари бавно си сложи очилата и зачете. Когато свърши, върна молбата на Финк.

— Не ми се нрави тая работа, господа. Намирисва зле. Сигурно милион дела са минали през ръцете ми, но още не съм чувал да обвиняват малолетно хлапе, че възпрепятства правосъдието. Имам лоши предчувствия.

— Положението ни е безнадеждно, ваша светлост — искрено призна Луис. — Трябва да разберем какво знае момчето, а се боим за живота му. Играем с открити карти. Не крием нищо и в никакъв случай не се опитваме да ви подведем.

— Надявам се.

Хари ги изгледа свирепо. После надраска нещо върху късче хартия. Посетителите чакаха и следяха всяко негово движение. Той погледна часовника си.

— Ще подпиша заповедта за задържане. Искам детето да бъде отведено право в крилото за малолетни и да му се осигури единична килия. Може би ще се изплаши до смърт, затова настоявам да пипате с кадифени ръкавици. След малко ще се свържа лично с адвокатката му.

Гостите се надигнаха едновременно и благодариха. Хари им посочи вратата и те мълчаливо побързаха да се изнижат навън.

Карен почука лекичко и влезе в тъмната стая с кошничка плодове. На картичката бяха написани пожелания за бързо оздравяване от енориашите в баптистката църква на Литъл Крийк. Ябълките, бананите и гроздето бяха увити в зелен целофан и изглеждаха прекрасно, поставени до огромния и доста скъп букет от пъстри цветя, който им бяха изпратили загрижените приятели от фабриката за крушки.

Щорите бяха спуснати, а телевизорът угасен и никой от тримата не помръдна, преди Карен да напусне стаята. Рики бе сменил позата си и сега лежеше по гръб, с крака върху възглавницата и глава върху сгънатите одеяла. Беше буден, но през последния час се взираше в тавана, без да помръдне, без да продума и дума. Това беше нещо ново. Марк и Даян седяха един до друг на походното легло и шепнешком си говореха за дрехи, играчки и чинии. Имаха застраховка срещу пожар, но Даян не знаеше какво покрива тя.

Снишаваха гласове — трябваше да минат дни, ако не и седмици, преди Рики да узнае за пожара.