Джон Гришам - Клиентът

— Коя сте вие?

— Реджи Лав, адвокат на семейството.

— А, да. Видях ви в днешния вестник.

Тя му подаде визитна картичка.

— Моля, предайте на инспектора да ми позвъни.

— Непременно, госпожо. — Полицаят внимателно намести фуражката на главата си и сведе тъжен поглед към Даян. — Мисис Суей, искрено ви съчувствам.

— Благодаря — каза тя, бършейки очи.

Полицаят кимна на Реджи и Клинт, отстъпи заднишком и побърза да се отдалечи. Една медицинска сестра застана наблизо за всеки случай.

Даян си бе намерила слушатели. Тя стана, спря да плаче и дори събра сили да се усмихне на адвокатката.

— Да те запозная с Клинт Ван Хузър — каза Реджи. — Работи при мен.

Даян се усмихна и на Клинт.

— Съчувствам ви — каза той.

— Благодаря — прошепна Даян.

Докато продължаваше да бърше сълзите си, настана неловко мълчание. После тя прегърна през рамо замаяния Марк.

— Добре ли се държа? — запита Даян.

— Беше великолепен — отвърна Реджи. — Излапа колкото за цял полк.

— Чудесно. Благодаря ти, че го взе.

— А как е Рики?

— Спа спокойно. Доктор Грийнуей намина тази сутрин. Рики беше буден и поговориха. Изглежда много по-добре.

— Знае ли за пожара? — намеси се Марк.

— Не. И няма да му казваме, разбра ли?

— Добре, мамо. А сега може ли да влезем и да си поговорим само двамата?

Даян се усмихна на Реджи и Клинт, после въведе Марк в стаята. Вратата се затвори и малкото семейство Суей остана насаме с цялото си оскъдно имущество.

Почитаемият Хари Рузвелт стоеше начело на Окръжния съд за малолетни вече от двайсет и две години и въпреки потискащия характер на повечето дела успяваше да ръководи това мрачно заведение с много такт и достойнство. Той беше първият чернокож съдия но младежките въпроси в Тенеси и когато в началото на седемдесетте години губернаторът подписа заповедта за назначение, пред него се разкри блестящо бъдеще, изпълнено с примамливи надежди за още по-високи съдебни постове.

Високите постове още го чакаха, но Хари Рузвелт и до днес си оставаше в порутеното здание, известно с баналното име Съд за малолетни. В Мемфис не липсваха далеч по-приятни съдилища. Например Областният съд — една от най-новите сгради на главната улица, обзаведена с елегантни и внушителни зали. Федералните служители винаги получаваха най-доброто — разкошни килими, скъпи кожени кресла, масивни дъбови бюра, чудесно осветление, отделен климатик за всяка стая, армия от добре заплатени чиновници и сътрудници. Само на няколко пресечки по-нататък Окръжният съд бръмчеше като кошер от хиляди адвокати, които бродеха по мраморните коридори и си вършеха работата в отлично поддържани съдебни зали. Сградата беше по-стара, но затова пък красива, с фрески по стените и няколко статуи във фоайето. Хари неведнъж бе получавал предложения да работи там, но винаги отказваше. Наблизо беше и Районният съд — лабиринт от новички, свръхмодерни съдебни зали с ярко луминесцентно осветление и меки кресла. Хари можеше да седи на някое от тях, но бе отхвърлил и това предложение.

Оставаше си тук, в Съда за малолетни — някогашна гимназия в предградията, разполагаща с малко места за паркиране, още по-малко служители и може би повече дела от всяка друго съдилище на този свят. Съдът за малолетни беше завареното дете на съдебната система. Повечето юристи избягваха да си имат вземане-даване с него. Студентите по право мечтаеха за плюшени кресла, кабинети във високи сгради и клиенти с дебели портфейли. И през ум не им минаваше да свържат бъдещите си планове с гъмжащите от хлебарки коридори на Съда за малолетни.

Хари бе отхвърлил четири предложения за прехвърляне в съдилища, където парното работеше и през зимата. Търсеха го, защото беше умен и чернокож, а той отказваше, защото беше беден и чернокож. Плащаха му шейсет хиляди годишно — по-малко, отколкото на който и да било друг съдия в града. С тия пари трябваше да издържа жена и четирима подрастващи синове, а отгоре на всичко да си осигурява прилично жилище. Но като малък бе гладувал и още го помнеше. Винаги щеше да се смята за бедно негърче.

И точно по тази причина някогашният многообещаващ студент Хари Рузвелт си бе останал обикновен съдия по делата на малолетни престъпници. За него това беше най-важната работа в света. Разполагаше с пълна съдебна власт над съдбата на престъпни, пакостливи, наркотизирани или изтормозени деца. От него зависеше да определи бащинството на извънбрачни деца и да наложи своето виждане за бъдещата им издръжка и възпитание, а в един окръг, където половината деца се раждат от самотни майки, това отнемаше по-голямата част от работното му време. Пак той решаваше въпроса за родителските права и при необходимост изпращаше децата в сиропиталища. Работата му никак не бе лека.