Джон Гришам - Клиентът

Точно трийсет минути по-късно кутията избухна. Експлозията беше тиха, грижливо отмерена. Земята не се разтърси и дъсчената тераска отпред почти не пострада. Силата на взрива изкърти вратата и пламъците нахлуха във фургона. Стаите се изпълниха с ярки огнени езици и облаци черен дим. Подът и стените пламнаха като подпалки.

Когато съседът Руфъс Бибс успя да телефонира на пожарната, фургонът вече гореше като барут и нищо не можеше да го спаси. Руфъс остави слушалката и хукна да търси градинския маркуч. Паникьосани, жена му и децата търчаха насам-натам, опитвайки да се облекат в движение. Сред гълчава от писъци и тревожни викове по уличката дотърчаха съседи, облечени във всевъзможни пижами и халати. Десетки от тях се струпаха да гледат пламъците, докато други трескаво размотаваха маркучи и поливаха околните фургони. Пожарът и тълпата се разрастваха едновременно. Във фургона на Бибс стъклата започваха да се пукат от горещината. Пожарът заплашваше да се прехвърли в съседните жилища. Писъците се засилваха, заглушавайки пукота на стъкла. Внезапно в далечината се раздаде вой на сирени и от мрака връхлетяха мигащи червени лампи.

Тълпата стори път на пожарникарите, които деловито разпъваха маркучи и поливаха всичко наоколо. Другите фургони бяха спасени, но от жилището на семейство Суей останаха само развалини. Покривът и почти целият под бяха изчезнали. Задната стена стърчеше самотно с оцелял по чудо прозорец.

Докато пожарникарите гасяха останките, наоколо се струпа още народ. Бъбривият Уолтър Дибъл от Саут.

Стрийт взе да коментира колко евтини били тия фургони, защото им слагали алуминиеви проводници и разни други боклуци.

— Дявол да го вземе, живеем си в същински запалителни бомби — заяви той с глас на уличен проповедник, — трябва час по-скоро да осъдим онзи негодник Тъкър и да настояваме за безопасни жилища.

После добави, че се канел да поговори със своя адвокат по въпроса. Лично той си бил монтирал във фургона осем детектора за дим и топлина заради евтините алуминиеви проводници и се канел в най-скоро време да поговори със своя адвокат.

Край фургона на Бибс малка група съседи се събра да благодари на Бога, че пожарът не е обхванал целия квартал.

Горката Даян. Какво ли я чакаше още?

След като закусиха с канелени кифлички и мляко с какао, двамата потеглиха към болницата. Беше седем и половина, прекалено рано за Реджи, но Даян бе казала, че ще ги чака. Рики се чувствал много по-добре.

— Как мислиш, какво ще се случи днес? — запита Марк.

Кой знае защо, въпросът я развесели.

— Горкичкият! — каза тя, когато престана да се киска. — Много ти се струпа тази седмица.

— Аха. Мразя училището, но сега и за него ми е домъчняло. Снощи сънувах невероятен сън.

— Какво ти се случи в него?

— Нищо. Сънувах, че всичко пак е нормално и съм изкарал цял ден, без да ме сполети каквото и да било. Беше чудесно.

— Е, Марк, боя се, че имам лоши новини.

— Знаех си. Какво е станало?

— Преди малко ми се обади Клинт. Пак си на първа страница. Заедно с мен, изглежда, че ни е снимал някой от ония досадници вчера, докато излизахме от асансьора.

— Страхотно.

— В „Мемфис Прес“ има един журналист по прякор Мьолер Шика. Наричат го още Къртицата. Мьолер Къртицата. Занимава се с криминалната хроника и го смятат за нещо като жива легенда. Много се е запалил по твоя случай.

— Вчерашната статия беше от него.

— Точно така. Той има много познати в полицията. Според него ченгетата смятат, че мистър Клифърд ти е разказал всичко, преди да се самоубие, а ти не искаш да им помогнеш.

— Доста точно казано, не мислиш ли?

Тя хвърли поглед към огледалото.

— Така си е. Направо страх ме хвана.

— Откъде е узнал всичко това?

— Ченгетата разговарят с него на четири очи, разбира се, а и той не ги оставя на мира, додето не скърпи общата картина. Ако нещо не пасва, Шика запълва дупките с волни съчинения. Според Клинт статията се позовава на осведомени източници от градското полицейско управление и набляга на въпроса какво точно знаеш. Основният извод е, че щом си ме наел, трябва да криеш нещо.

— Дай да спрем някъде за вестник.

— Ще си купим в болницата. След малко пристигаме.

— Дали пак ще ни чакат журналисти?

— Вероятно. Казах на Клинт да потърси някой страничен вход и да ни чака на паркинга.

— Писна ми от тия истории. Направо ми писна. Сега всичките ми приятели са на училище, забавляват се като нормални деца, бият се с момичетата през междучасията, правят номера на учителите, нали разбираш, всичко както си му е редът. А аз? Бродя из града с адвокатката си, чета във вестниците какво съм правил, гледам си снимката на първа страница, крия се от журналисти и убийци с ножове. Все едно, че съм попаднал във филм. Скапан филм. Писна ми вече. Не знам дали ще издържа. Много ми стана.