Джон Гришам - Клиентът

Аксла се погали в крака на стола и Реджи трепна. Видението бе изчезнало. Тя затвори книгата, стана и отиде до прозореца. Най-разумното беше Марк просто да излъже. Да ги преметне здравата. В критичния момент да обясни, че покойният Джероум Клифърд не му е казал нищо за Бойд Бойет. Бил смахнат, къркан, друсан и всъщност почти не говорел. Кой би могъл да спори?

Марк беше изпечен лъжец.

Марк се събуди под няколко одеяла в непознато легло с мек дюшек. През процепа под вратата се процеждаше мътна светлина откъм коридора. Зърна вехтите си маратонки под стола до вратата, но иначе беше съвсем облечен. Отметна завивките и леглото изскърца. Той се вгледа в тавана и смътно си припомни как Реджи и мама Лайф го доведоха в тази стая. После си спомни как го налегна дрямка на люлката отвън.

Бавно се завъртя и седна на ръба. Спомни си как го крепяха, докато се качваше по стълбата. Постепенно нещата се проясняваха. Той пристъпи към стола и наниза връзките на маратонките. Дъските на пода тихо поскърцваха, докато отиваше да отвори вратата. Пантите изпукаха. В коридора беше тихо. Имаше още три врати, но и трите бяха затворени. Марк се добра на пръсти до стълбата и бавно слезе надолу.

Забеляза, че в кухнята свети, и ускори крачка. Стенният часовник показваше два и двайсет. Изведнъж Марк се сети, че Реджи не живее в къщата; беше в стаята над гаража. Мама Лайф сигурно спеше дълбоко, значи нямаше от кого да се крие. Мина през вестибюла, отключи външната врата и пипнешком се настани на люлката. Нощта беше прохладна и над моравата цареше непрогледен мрак.

За момент го обзе яд, че се е оставил да го приспят в тази къща. Сега би трябвало да е в болницата, при майка си на онова скапано легло, и да чака кога най-сетне ще се съвземе Рики, та да се приберат заедно у дома. Реджи навярно бе позвънила на Даян да не се тревожи. Майка му сигурно дори беше доволна, че Марк може да се наспи и да хапне нормална храна. Такива са майките.

Според сметките му излизаше, че е пропуснал два учебни дни. Днес трябваше да е четвъртък. Вчера в асансьора го бе нападнал човекът с ножа. Човекът със семейната снимка. А предния ден, вторник, Марк бе наел Реджи. Имаше чувството, че е минал цял месец. Още ден по-рано, в понеделник, беше се събудил като всяко нормално дете и беше тръгнал на училище, без да подозира какво го очаква. В Мемфис сигурно имаше милион деца и той още се чудеше защо съдбата бе пратила тъкмо него при Джероум Клифърд само няколко секунди преди да е налапал пистолета.

Заради пушенето. Това беше отговорът. Пушенето е вредно за вашето здраве. Ами да, и още как. Господ го наказваше, задето пуши и си съсипва организма. По дяволите! Кой знае какво щеше да го сполети, ако беше пийнал някоя бира.

Неясен мъжки силует прекоси улицата и спря за момент пред къщата на мама Лайф. Оранжевото сияние на цигара припламна пред лицето на човека, после той бавно изчезна в мрака. Малко е късничко за вечерна разходка, помисли си Марк.

След минута човекът се върна. Същият човек. Същата ленива походка. Същото спиране за миг между дърветата, за да огледа къщата. Марк затаи дъх. Седеше на тъмно и знаеше, че не се вижда от улицата. Но онзи човек отвън не беше обикновен минувач.

Точно в четири часа през нощта бял микробус форд със свалени номера навлезе в паркинга на Тъкър и зави по източната улица. Фургоните наоколо бяха мрачни и безмълвни. По улиците не се мяркаше жива душа. Малкото селище спеше кротко и това щеше да трае поне още два часа, до първите утринни лъчи.

Пред номер 17 микробусът спря. Двигателят заглъхна и фаровете изгаснаха. Никой не го бе забелязал. След минута от лявата врата излезе мъж с униформа. Униформата напомняше полицейска — панталони и риза с армейска кройка, черен колан, черен кобур на бедрото и черни ботуши. Липсваше само фуражка. Добра имитация, особено за четири сутринта, когато никой не гледа. В ръцете си човекът държеше правоъгълен предмет колкото две кутии за обувки. Озърна се, после насочи цялото си внимание към съседния фургон. Отвътре не долиташе нито звук. Изглежда, че нямаха и куче. Човекът се усмихна и тръгна с небрежна походка към номер 17.

Ако случайно съседите го забележеха, щеше просто да почука и да се престори на куриер, търсещ мисис Суей. Но не му се наложи да разиграва комедия. Съседите спяха дълбоко. Човекът бързо подпря кутията на вратата, качи се в микробуса и подкара обратно. Бе дошъл незабелязан и щеше да изчезне безследно, оставяйки своето малко предупреждение.