Джон Гришам - Клиентът

Но Труман неведнъж бе залъгвал с кротки ласкателства разни самолюбиви властници и знаеше как да се справи с този идиот.

Идеята му хрумна късно вечерта в един претъпкан рибен ресторант, докато човъркаше късчетата маруля в салатата със скариди. Той позвъни в кабинета на Фолтриг, но не получи отговор. Тогава набра номера на библиотеката и откри Уоли Бокс. Беше девет и половина и Уоли обясни, че двамата с шефа са затънали до гуша в правни проблеми — същински неуморни мравки на юридическата наука, които намират наслада единствено в тежкия труд. Както се казва, не оставяй днешната работа за утре. Труман заръча да изчакат още десет минути.

Той излезе от шумния ресторант и бързо закрачи през навалицата по Канал Стрийт. В Ню Орлиънс септември беше просто поредният месец на горещото, лепкаво лято. Като отмина две пресечки, Труман свали сакото си и ускори крачка. След още две мократа риза полепна по гърба и гърдите му.

Докато подтичваше по Канал Стрийт през ленивите тълпи от туристи с камери и шарени тениски, той за хиляден път се зачуди какво кара хората да идват в този град и да прахосват спечелените си с пот долари за блудкави забавления и пресолени ястия с още по-солени цени. Типичният турист се разхождаше по Канал Стрийт с черни чорапи и бели мокасини, тежеше поне двайсет килограма над нормата и след като се върнеше у дома, се скъсваше да се хвали пред приятелите си с невероятни приключения и вълшебната южна кухня.

В бързината Труман се сблъска с възпълна жена, вдигнала пред лицето си черна кинокамера. Беше застанала на бордюра и снимаше вехтите пътни знаци, изложени във витрината на магазинче за евтини сувенири. Що за човек би седнал да гледа на видео някакво си скапано дюкянче във Френския квартал? Не, днешните американци вече не си правеха труд да изкарат почивката си като хора. Прехвърляха грижата за това върху камерите на „Сони“, а сетне благополучно забравяха всичко за още една година.

Труман твърдо реши да подаде молба за преместване. Вече не можеше да понася туристите, гъмжилото от коли, влагата, престъпленията и най-вече Рой Фолтриг.

Фолтриг не се боеше от тежък труд. Смяташе го за нещо естествено. Още като студент бе осъзнал, че не е гений и за да успее, трябва да работи извънредно. След учене до припадък бе успял да завърши с посредствен успех. Но междувременно бе станал председател на студентското дружество и удостоверението за този подвиг още висеше в масивна рамка нейде по стените на кабинета. Кариерата му в политическата менажерия започна от мига, когато колегите студенти го избраха на поста, за който мнозина изобщо не бяха чували и не даваха пукната пара. Младият Рой не се радваше на особена популярност сред работодателите и едва в последния момент извади късмет — предложиха му да стане помощник на градския прокурор в Ню Орлиънс. Петнайсет хиляди долара годишна заплата през седемдесет и пета. За две години той претупа повече дела от всички други прокурори в града, взети заедно. Работеше упорито. Влагаше дълги безсънни часове дори и в най-безнадеждното дело, защото знаеше, че пътят му води нагоре. Беше знаменитост, но просто още никой не го забелязваше.

Отначало от скука и самота той взе да се включва в политическите игри на местните републиканци и постепенно усвои правилата. Срещна хора с много пари, а те му уредиха работа в голяма адвокатска фирма. Рой вложи неимоверно количество труд и стана съдружник. Ожени се без любов, но пък за сметка на това жена му беше от висшите кръгове, а и като семеен човек щеше да се радва на повече престиж. Продължаваше да крачи нагоре. Имаше стратегически план.

И до днес живееше с тази жена, но вече спяха в отделни стаи. Двете деца бяха на десет и дванайсет години. Прекрасен семеен портрет.

Предпочиташе да прекарва свободното си време в службата и жена му нямаше нищо против, защото отдавна не го понасяше, но беше искрено влюбена в заплатата му.

Тази вечер по масата в заседателната зала отново се трупаха бележници и юридическа литература. Уоли беше свалил сакото и вратовръзката си. На пода се търкаляха пластмасови чашки от кафе. И двамата бяха уморени.

Законът беше пределно ясен: обществен дълг на всеки гражданин е да дава показания, с които би подпомогнал борбата срещу престъпността. Свидетелят няма право да се отклони от показания поради страх от насилие срещу него или близките му. Всичко това беше записано черно на бяло, увековечено от стотици съдии в стотици процеси. Никакви изключения. Никакви извинения. Никакви вратички за изплашени малчугани. Рой и Уоли бяха изчели документите по десетки дела. Много от тях бяха снимали и сега копията лежаха на масата с подчертани тук-там редове. Хлапето трябваше да проговори. Но ако не успееха със Съда за малолетни, Фолтриг щеше да призове Марк Суей пред разширен съдебен състав в Ню Орлиънс. Това вече окончателно щеше да шашне опърничавия дребосък и да му развърже езика.