Джон Гришам - Клиентът

Докато траеше телефонният разговор, двамата продължиха да си шушукат. Най-сетне Труман им кимна с широка усмивка, победоносно вдигна палец и остави слушалката.

— Ще го направи — гордо съобщи той. — Утре хваща първия самолет за Мемфис и отива да се срещне с Финк. После повикват Джордж Орд и в пълен състав атакуват съдията. — Крайно доволен от себе си, Труман тръгна към тях. — Представете си картинката: пристига съдията на работа рано-рано и заварва от едната страна областния прокурор, от другата К. О. Луис, а по средата Финк. Хлапето ще пропее за нула време.

Фолтриг се ухили зловещо. Обичаше тия мигове, когато зъбчатките на държавната власт набират скорост, за да смачкат някой нищо неподозиращ човечец. Проста работа — само едно обаждане, и вторият човек на ФБР бе влязъл в играта.

— Може и да стане — промърмори той. — Да, може и да стане.

В ъгъла на малкия апартамент над гаража Реджи прелистваше дебел том под светлината на нощната лампа. Минаваше полунощ, но тя още не можеше да заспи, затова се бе омотала с одеяло и отпивайки от време на време по глътка чай, четеше книгата „Свидетели по принуда“, която й бе намерил Клинт. Всъщност за правно издание книгата изглеждаше сравнително тънка. Но законът беше категоричен: всеки свидетел е длъжен да подпомага властите при разкриване на престъпление. Свидетелят няма право да се откаже от показания под предлог, че се смята за заплашен. Повечето цитирани примери бяха свързани с организираната престъпност. Очевидно мафията открай време гледаше с лошо око на хората, които изпяват всичко пред полицията, и често заплашваше съпругите и децата им. А Върховният съд многократно бе заявявал, че съпругите и децата могат да вървят по дяволите. Свидетелят беше длъжен да дава показания. В близко бъдеще Марк щеше да бъде принуден да говори. Фолтриг можеше да го призове пред съда в Ню Орлиънс. Разбира се, Реджи щеше да присъства. Ако момчето откажеше показания, щяха да го привикат пред федералния съдия, който несъмнено щеше да поиска от него отговори. Откажеше ли и тогава, гневът на съда щеше да се стовари върху него с цялата си сила. Никой съдия не обича да му противоречат, но федералните съдии стават особено гадни, когато свидетелят започне да си прави оглушки.

Системата е предвидила места за непослушните единайсетгодишни момчета. В момента поне двайсетина клиенти на Реджи бяха пръснати из разни държавни заведения в Тенеси. Най-големият беше на шестнайсет години. Всички бяха зад дебели стени с въоръжена охрана. Преди време тия заведения се наричаха изправителни домове. Сега ги бяха прекръстили на „трудововъзпитателни центрове“.

Когато съдията му заповядаше да говори, Марк непременно щеше да се обърне към нея. Точно затова не я хващаше сън. Ако посъветваше момчето да разкрие къде е скрит трупът на сенатора, щеше да го подложи на смъртен риск. Освен това майка му и Рики също щяха да бъдат изложени на опасност. А семейството не можеше да се пресели веднага. Рики навярно трябваше да остане в болница още няколко седмици. Дори и да ги включеха в програмата за защита на свидетели, всякакви действия трябваше да се отложат до оздравяването на малчугана. Даян щеше да бъде лесна мишена за Мулдано и неговите хора.

Имаше прост изход: най-почтено, морално и етично би било да посъветва момчето да проговори. Но ако пострадаше от това? Нали щяха да я сочат с пръст. Или ако се случеше нещо с Даян и Рики? Тя, адвокатката, щеше да бъде виновна.

Трудни клиенти са децата. С тях вече не си само адвокат. При възрастните просто сваляш картите на масата, обясняваш плюсовете и минусите на всеки вариант. Съветваш ги за едно-друго. Предсказваш, но предпазливо. После заявяваш, че е дошло време за избор, и напускаш стаята. Когато се връщаш, изслушваш решението и пристъпваш към действие. С децата не е така. Те не разбират юридическите съвети. Искат някой да ги прегърне и да решава вместо тях. Изплашени са и търсят приятели.

Неведнъж бе държала малки ръчички в съдебната зала. Неведнъж бе бърсала сълзи.

Тя си представи сцената: огромната пуста зала на федералния съд в Ню Орлиънс с двама пазачи пред заключените врати; Марк стои на свидетелското място; на своя територия Фолтриг е възвърнал цялото си величие и наперено крачи напред-назад пред оскъдната публика — неколцина сътрудници и може би двама-трима агенти на ФБР; съдията е застинал неподвижно в черната си тога. Опитва се да бъде деликатен и навярно ненавижда Фолтриг, защото е принуден да общува с него всеки ден. Ето, съдията пита Марк дали наистина тази сутрин е отказал да отговори на няколко въпроса пред съдиите в съседната зала. Марк вдига глава към негова светлост и кимва. Какъв беше първият въпрос, обръща се съдията към Фолтриг, който подскача нетърпеливо и се перчи с бележник в ръка, сякаш залата гъмжи от журналисти. Попитах го, ваша светлост, дали преди самоубийството Джероум Клифърд е казал нещо относно трупа на сенатора Бойд Бойет. И той отказа да отговори, ваша светлост. После го попитах дали Джероум Клифърд му е казал къде точно е заровено тялото. Той отказа да отговори и на този въпрос, ваша светлост. Съдията навежда глава и се втренчва в Марк. Не се усмихва. Марк гледа към адвокатката си. Е, Марк, защо не отговори на тия въпроси? Защото не искам, отвръща Марк и това е почти забавно. Но никой не се усмихва. Добре, казва съдията, сега ти нареждам да отговориш на въпросите пред съда, разбираш ли, Марк? Нареждам ти да се върнеш в другата зала и да отговориш на всички въпроси, които ти зададе мистър Фолтриг, разбра ли ме? Марк мълчи и не помръдва. Гледа с доверие своята адвокатка, от която го делят десетина метра. Най-сетне пита: Ами ако не отговоря? Съдията кипва. Нямаш избор, момче. Трябва да отговориш, защото ти заповядвам. Слисаният Марк повтаря: Ами ако не отговоря? Е, тогава ще го сметна за оскърбление на съда и сигурно ще те пратя в затвора, докато изпълниш каквото съм ти наредил, изръмжава съдията. Може да е задълго.