Джон Гришам - Клиентът

Нане кипна, но прехапа език. Мразеше Гронк и малката му банда главорези. Макар да се нуждаеше от стоте долара на час, вече му беше дотегнало да кисне в тази мръсна, задимена стая и да му подвикват като на лакей. Имаше си други клиенти. А и Кал беше един невротик…

— Мъчим се — каза той.

— Помъчете се малко повечко — каза Гронк с лице към прозореца. — Сега трябва да се обадя на Бари и да му съобщя, че са отвели хлапето и няма как да се докопаме до него. Заключили са го някъде, може би с охрана пред вратата. — Той допи портокаловия сок и хвърли кутията по посока на кошчето. Не улучи и тенекията дрънна в стената. Свирепо изгледа Нане. — Бари ще иска да знае има ли начин да отмъкнем хлапето. Ти какво предлагаш?

— Предлагам да оставите хлапето на мира. Тук не е Ню Орлиънс и това не ви е някой малък смотльо, та набързо да го очистите и всичко да тръгне по мед и масло. На това хлапе му сече пипето, и то много. Под наблюдение е. Ако направите някоя глупост, ще ви погнат стотина феберейци. Няма да ви дадат дъх да си поемете и после двамата с мистър Мулдано ще изгниете в затвора. Тук, не в Ню Орлиънс.

— Да, да. — Гронк размаха ръце в знак на отвращение и пак се обърна към прозореца. — От вас, момчета, искам да го наблюдавате непрестанно. Ако го преместят някъде, държа незабавно да науча. Ако го отведат в съда, трябва да знам. Измъдри нещо, Нане. Това е твоят град. Знаеш кое как е тук. Поне така се предполага. Плащат ти се хубави пари.

— Да, сър — каза високо Нане и напусна стаята.

Всеки вторник в продължение на два часа Реджи изчезваше в кабинета на д-р Елиът Левин, стария й психиатър. Левин държеше ръката й вече десет години. Той беше археологът, който събра парчетата на нейния разнебитен живот и й помогна да ги слепи. Нищо не можеше да наруши техните сеанси.

Клинт крачеше нервно в чакалнята на Левин. Даян се бе обаждала вече два пъти. Беше му прочела призовката и молбата по телефона. Той се обади на съдията Рузвелт и в Центъра за малолетни престъпници, както и в кабинета на Левин и сега нетърпеливо чакаше да стане единайсет часа. Секретарката на Левин се мъчеше да не му обръща внимание.

Когато сеансът привърши, Реджи се усмихваше. Леко целуна доктора по бузата и хванати за ръце, двамата влязоха в приемната с плюшените кресла, където чакаше Клинт. Усмивката й изчезна.

— Какво има? — попита Реджи, сигурна, че се е случило нещо ужасно.

— Трябва да вървим — каза Клинт, хвана я за ръката и я изведе навън. Тя кимна за сбогом на Левин, който ги наблюдаваше заинтригувано и притеснено.

На тротоара до малкия паркинг Клинт каза:

— Прибрали са Марк Суей. Задържан е.

— Какво? От кого?

— От полицията. Тази сутрин е внесена молба за арестуване на Марк, когото обвиняват в отказ да сътрудничи на правосъдието, и Рузвелт е издал разпореждане да бъде задържан като закононарушител. — Клинт сочеше напред. — Хайде да се качим в колата ти. Аз ще карам.

— Кой е внесъл молбата?

— Фолтриг. Даян се обади от болницата, откъдето са го прибрали. Тя направо се сбила с полицаите и Рики пак е получил стрес. Разговарях с нея и я уверих, че ще отидеш да прибереш Марк обратно.

Затръшнаха вратите на колата й и изхвърчаха от паркинга.

— Рузвелт е насрочил заседание в дванайсет на обяд — обясни Клинт.

— На обяд! Сигурно се шегуваш. Само след петдесет и шест минути!

— Значи спешно заседание. Говорих с него преди час, но не пожела да коментира молбата. Всъщност имаше да каже твърде малко. Къде отиваме?

За миг тя се замисли над въпроса.

— Той е в ареста и аз не мога да го извадя оттам. Дай да идем в Съда за малолетни. Искам да прочета обвиненията, както и да се срещна с Хари Рузвелт. Това е абсурдно — заседание, насрочено часове след внасяне на молбата. По закон трябва да минат от три до седем дни, не от три до седем часа.

— Правилникът не предвижда ли изключения по спешност?

— Да, но само в много краен случай. Метнали са Хари с куп лъжи. Закононарушител! Какво е направило детето? Пълно безумие. Опитват се да го принудят да говори, Клинт, това е всичко.

— Значи не си очаквала такова нещо?

— Разбира се, че не. Не и тук, в Съда за малолетни. Мислех, че съдебните заседатели от Ню Орлиънс ще призоват Марк, но защо Съдът за малолетни? Не е извършил никакво престъпление. Не заслужава да бъде арестуван.

— Е, успяха.

Джейсън Мактюн вдигна ципа на панталоните си и натисна ръчката на казанчето три пъти, докато най-сетне в допотопния писоар потече вода. Порцеланът беше зацапан от кафяви ивици, а подът беше мокър и той благодари на Бога, че кабинетът му е в сградата на ФБР, където всичко беше лъснато и изрядно. По-скоро щеше да асфалтира улици, отколкото да работи в Съда за малолетни.