Джон Гришам - Клиентът

Но все едно дали му харесваше, или не, сега беше тук и си губеше времето с делото Бойет, защото така бе пожелал К. О. Луис. Той пък получаваше нареждания от мистър Ф. Дентън Войлс, който вече четирийсет и две години беше директор на ФБР. И през цялата му служба нямаше друго убийство на конгресмен, още по-малко пък на сенатор. Фактът, че покойният Бойд Бойет бе скрит толкова умело, беше истинско оскърбление за него. Мистър Войлс беше доста разстроен — не от самото убийство, а от неспособността на ФБР да разреши случая докрай.

Мактюн имаше силно предчувствие, че Реджи Лав ще пристигне съвсем скоро, тъй като бяха отмъкнали нейния клиент под носа й, и си представяше как ще фучи, като се срещнат. Може би щеше да разбере, че тази съдебна стратегия е замислена в Ню Орлиънс, а не в Мемфис и най-малкото пък в неговия кабинет. Сигурно щеше да разбере, че той, Мактюн, е просто един скромен служител на ФБР, който получава заповеди отгоре и прави каквото му наредят адвокатите. А може би щеше да успее да избегне срещата, преди всички те да влязат в съдебната зала.

Може би, но не. Когато Мактюн отвори вратата на тоалетната и излезе в коридора, внезапно се изправи лице в лице с Реджи Лав. Клинт беше на една крачка зад нея. Тя съзря Мактюн моментално и след секунди той се оказа притиснат до стената. Беше възбудена.

— Здравейте, мисис Лав — каза той с престорено безгрижна усмивка.

— Реджи ми казват, Мактюн.

— Здравей, Реджи.

— Кой е тук с теб? — попита тя със свиреп поглед.

— Моля?

— Твоята шайка, твоята малка банда, групичката правителствени конспиратори. Кой от тях е тук?

Това не беше тайна. Можеше да го обсъжда с нея.

— Джордж Орд, Томас Финк от Ню Орлиънс, К. О. Луис.

— Кой е К. О. Луис?

— Заместник директорът на ФБР. От Вашингтон.

— Какво търси тук? — Въпросът й беше кратък и рязък и насочен като стрела към очите на Мактюн. Той се бе залепил за стената и не смее да помръдне, но храбро се преструваше, че нехае. Ако Финк или Орд, или, не дай си Боже, К. О. Луис случайно се озовяха в коридора и го видеха да си шушука така с нея, носле нямаше оправяне.

— Ами аз… ъъъ…

— Не ме принуждавай да изваждам касетата, Мактюн — каза тя, при което, тъй или иначе, спомена проклетия запис. — Просто ми кажи истината.

Клинт стоеше зад нея, държеше куфарчето й и наблюдаваше движението по коридора. Той изглеждаше малко изненадан от тази среща и бързината, с която тя се развиваше. Мактюн сви рамене, сякаш беше забравил за записа. Е, тя му го напомни и какво от това, по дяволите?

— Мисля, че са се обадили на мистър Луис от кабинета на Фолтриг и са го помолили да дойде тук. Това е всичко.

— Всичко ли? Нямахте ли тази сутрин кратко съвещанийце със съдията Рузвелт?

— Да, имахме.

— Но не си направи труда да ми позвъниш, нали?

— Съдията каза, че той ще ти се обади.

— Ясно. Имаш ли намерение да даваш показания по време на заседанието? — При този въпрос тя отстъпи крачка назад и Мактюн задиша по-спокойно.

— Ще дам, ако ме призоват за свидетел.

Тя заби пръст във въздуха, на сантиметри от лицето му. Нокътят й беше дълъг, грижливо изпилен и лакиран в червено и Мактюн го загледа боязливо.

— Ще се придържаш към фактите, ясно? Една лъжа, ако ще и дребна, една самоволна натегаческа глупост пред съдията или някое необмислено подмятане, което наврежда на клиента ми, и ще ти прережа гърлото, Мактюн. Разбра ли ме?

Озъртайки се нагоре-надолу по коридора, той продължи да се усмихва, сякаш бяха добри приятели, които са се счепкали леко.

— Разбрах — каза той ухилено.

Реджи се обърна и тръгна, съпроводена от Клинт. Мактюн се вмъкна обратно в тоалетната, макар да беше сигурен, че тя няма да се поколебае да нахълта и там, ако се сети нещо.

— За какво беше всичко това? — попита Клинт.

— Просто за да сме сигурни, че няма да лъже.

Промъкваха се през тълпата от ищци и ответници — мъже, съдени за бащинство, бащи, неплащащи издръжка, деца, задържани за хулиганство — и техните адвокати, скупчени на групички по коридора.

— Какво беше това за касетата?

— Не съм ли ти казала?

— Не.

— Ще ти я пусна по-късно. Страхотно забавление!

Тя отвори вратата с табелката ХАРИ РУЗВЕЛТ, съдия и се озоваха в тясна, претъпкана стая с четири бюра по средата и рафтове е досиета, опасали стените. Реджи се запъти право към първото бюро отляво, където една тъмнокожа хубавица печаташе нещо на машина. На табелката отстрани пишеше МАРША РИГЪЛ. Тя спря да пише, усмихна се и каза: