Джон Гришам - Клиентът

— Ако сведенията са решаващи за следствието, Реджи, той трябва да проговори.

— А ако откаже?

— Не зная. Ще се занимаем с това, ако стане. Сече ли му пипето на детето?

— Страхотно. Разбито семейство, без баща, майката е работничка, израснало е на улицата. Обичайният случай. В пети клас е и вчера говорих с учителката му — по всичко има отличен, с изключение на математиката. Освен че от улицата е научил много, умът му е като бръснач.

— Някакви предишни провинения?

— Никакви. Той е прекрасно дете. Направо знаменито.

— Повечето ти клиенти са знаменити, Реджи.

— Този е по-специален. Той не е тук по своя вина.

— Надявам се, че адвокатката му ще го посъветва по всички въпроси. На заседанието може да стане много напечено.

— Повечето ми клиенти са добре осведомени какво да правят.

— Дума да няма.

Почука се леко и на вратата се появи Марша.

— Клиентът ти е тук, Реджи. В една от стаите за свидетели, в номер три.

— Благодаря ти. — Тя се изправи и се запъти към вратата. — Ще се видим след няколко минути, Хари.

— Да. И ме чуй: не прощавам на деца, които не ми се подчиняват.

— Зная.

Той седеше на един стол, наклонен назад, към стената, със скръстени на гърдите ръце и недоумяващ поглед. От три часа се отнасяха с него като със затворник и вече свикваше. Чувстваше се в безопасност. Не го бяха били нито ченгета, нито съкилийници.

Стаята беше без прозорци, малка и сумрачна. Реджи влезе и придърпа един сгъваем стол до неговия. Беше идвала много пъти в тази стая при подобни обстоятелства. Той й се усмихна с явно облекчение.

— Е, как е пандизът? — попита го.

— Още не са ми дали една хапка да хапна. Можем ли да ги съдим?

— Вероятно. Как е Дорийн, лелката с ключовете?

— Голяма гаднярка. Откъде я познаваш?

— Ходила съм там много пъти, Марк. Това ми е работата. Мъжът й излежава трийсетгодишна присъда за обир на банка.

— Хубаво. Ще я питам за него, ако пак я видя. Ще се връщам ли там, Реджи? Искам да знам какво става, разбираш ли?

— Ами много е просто. Съдията Хари Рузвелт ще ни изслуша след няколко минути на заседание в неговата зала. Може да продължи и няколко часа. Областният прокурор и ФБР твърдят, че знаеш важни сведения и според мен можем да очакваме, че ще помолят съдията да те накара да проговориш.

— А той може ли да ме накара?

Реджи говореше много бавно и предпазливо. Марк беше единайсетгодишно дете, умно и отракано, но тя бе срещала мнозина като него и знаеше, че в този момент той е просто едно уплашено момченце. Можеше да се вслуша в думите й, но можеше и да не се вслуша. Или пък да чуе само каквото искаше да чуе, тъй че тя трябваше да внимава.

— Никой не може да те накара.

— Добре.

— Но съдията може да те върна в онази стаичка, ако не проговориш.

— Обратно в ареста?

— Точно така.

— Не разбирам защо. Не съм направил нищо лошо, дявол да го вземе, а съм прибран на топло. Направо не го схващам.

— Много е просто. Ако, наблягам на ако, съдията Рузвелт ти нареди да отговориш на определени въпроси и ако ти откажеш, тогава той може да те задържи заради неуважение към съда, задето не му се подчиняваш. Е, досега не съм виждала единайсетгодишно момче, задържано за неуважение на съда, но ако си голям човек и откажеш да отговаряш, отиваш в ареста по този параграф.

— Ама аз съм дете.

— Да, но мисля, че едва ли ще те освободи, ако откажеш да отговориш на въпросите. Виж какво, Марк, законът е много ясен в тази си част. Носител на информация, важна за разследване на криминално престъпление, не може да я задържа, защото се чувства застрашен.

С други думи, не можеш да мълчиш, защото се страхуваш да не се случи нещо на семейството ти и на самия теб.

— Много тъп закон.

— И аз всъщност не съм съгласна с него, но това не е важно. Законът си е закон и той не нрави изключения, дори за деца.

— Значи ще ме хвърлят в затвора за неуважение към съда?

— Много е възможно.

— Можем ли да съдим Рузвелт или пък да направим нещо друго, че да се измъкна?

— Не. Не можем да съдим съдия. Пък и Хари Рузвелт е много добър и честен човек.

— Умирам от нетърпение да го зърна.

— Няма да чакаш дълго.

Марк се замисли. Столът му равномерно се накланяше към стената.

— Колко ще ме държат в ареста?

— Ако приемем, разбира се, че те пратят там, вероятно докато се подчиниш на съдийските разпореждания. Докато проговориш.

— Добре, ами ако реша да не проговоря? Тогава колко ще стоя затворен? Месец? Година? Десет години?