Джон Гришам - Клиентът

Той извади съдържанието на кутията — спретната купчинка ксерокопия на вестникарски материали, заглавия и снимки, подредени строго според датите на излизане, копирани направо от вестниците и съвършено ясни.

Бойет беше стар демократ от Ню Орлиънс, изслужил няколко мандата на невзрачна държавна службица, докато един ден сенаторът Довен — допотопна реликва от времето преди Гражданската война — скоропостижно предал Богу дух на почетната възраст деветдесет и една години. Незабавно след печалното събитие Бойет мобилизирал всичките си връзки и както се полага според славните политически традиции в Луизиана, дискретно разхвърлял тук-там по някоя пачка долари. Скоро губернаторът го назначил да довърши мандата на Довен. Доводите в негова полза били прости и ясни: щом човек е имал достатъчно ум, за да натрупа парички, значи ще бъде достоен сенатор на Съединените щати.

Така Бойет влязъл в най-отбрания клуб на света и след време наистина се оказал твърде способен. На няколко пъти едва се отървал от съдебно разследване и явно си направил необходимите изводи. С големи усилия преодолял две избирателни кампании, докато накрая постигнал положението на повечето южняшки сенатори — хората просто престанали да му обръщат внимание. От този момент нататък Бойет постепенно омекнал и от разпенен привърженик на сегрегацията се превърнал в сравнително либерален и разсъдлив държавник. Не успял да намери общ език с трима поредни губернатори на Луизиана и поради това влязъл в конфликт с петролните и химическите компании, които съсипвали екологията на щата.

Скоро Бойд Бойет станал свиреп защитник на околната среда — нещо нечувано сред политиците от Юга.

Повел истинска война срещу нефтената и газовата промишленост, а индустриалците се заклели да му видят сметката. Организирал митинги в малките крайречни градчета, съсипани от нефтения бум, с което само си създавал нови неприятели из високите здания в Ню Орлиънс. Но сенатор Бойет вече бил прегърнал каузата на окаяната екология в своя любим щат и страстно проучвал нейното състояние.

Преди шест години някой подхвърлил в деловите среди идеята да изградят бунище за отровни отпадъци край Лафурш, на около осемдесет километра от Ню Орлиънс. Отначало местните власти категорично я отхвърлили. Ала както става обикновено с идеите, породени в богатите индустриални кръгове, планът не изчезнал напълно, а се завърнал след година с ново име, нови консултанти, нови обещания за работни места и нов обществен защитник. Местните власти отново били против, но този път само с няколко гласа разлика. Минала още година, тук-там затлъстял нечий портфейл, проектът бил поразкрасен и изведнъж пак изникнал на дневен ред. Сред местните жители избухнала масова истерия. Плъзнали всевъзможни слухове, особено упорита била мълвата, че зад плановете стои мафията и няма да спре, докато не ги превърне в действителност. Естествено, зад цялата работа стояли милиони.

Вестниците в Ню Орлиънс доста убедително доказвали връзките на мафията с бунището за отровни химикали. Замесени били десетина големи компании, а от тях нишките водели право към няколко всеизвестни и безспорни лидери на престъпния свят.

Ролите били разпределени, картите раздадени и предстояло подписване на проекта, когато сенаторът Бойд Бойет изведнъж връхлетял с цяла армия федерални служители. Заплашвал да предизвика разследване в десетки държавни служби. Не пропускал седмица без пресконференция. Държал речи из цяла Луизиана. Привържениците на отровното бунище се изпокрили под дърво и камък. Компаниите не смеели да отворят уста. Бойет ги бил заклещил натясно и това му доставяло огромно удоволствие.

Вечерта преди изчезването си сенаторът заминал за Хума и посетил гневен митинг на местните граждани в претъпкания гимнастически салон на гимназията. Митингът свършил късно и той потеглил сам, както винаги, към дома си в околностите на Ню Орлиънс. Дотам имало около час път. Бойет отдавна не понасял празното дърдорене на разни блюдолизци, затова предпочитал при възможност да избягва компанията на своите сътрудници. В момента изучавал четвърти чужд език — руски — и използвал уединението в кадилака си за прослушване на касети с упражнения.

По пладне на следващия ден станало ясно, че сенаторът е изчезнал. Многословни заглавия в местните вестници описвали едва ли не цялата история. По-сдържаните заглавия на „Вашингтон Поуст“ намеквали за престъпление. Дните минавали, а не се появявало нищо ново. Труп нямало. Стотици вехти снимки на сенатора излизали по вестниците. Сензацията вече издишала, когато внезапно към изчезването се прилепило името на Бари Мулдано, и мигом всички се втурнали да ровят из кирливите ризи на мафията. Злокобната физиономия на младия Бари окупирала първите страници. Вестниците набързо прекроили предишните си статии за връзките на бунището с мафията. Бари Ножа бил известен главорез със солидно полицейско досие. Коментарите нямали край.