Джон Гришам - Клиентът

— Май не ми се ще да разговарям с тях.

— Добре. Знаеш, че не си длъжен. Вече ти обясних.

— Знам. Може ли да те питам още нещо?

— Разбира се, Марк. Изглеждаш ми нещо стреснат.

— Много ми се събра тая сутрин. — Той отпи съвсем малка глътка, после още една. — Какво ще стане, ако изобщо не кажа никому онова, което знам?

— Вече го каза на мен.

— Да, обаче ти ще мълчиш. Пък и не съм ти казал всичко, нали така?

— Точно така.

— Казах ти, че знам къде е трупът, обаче не казах…

— Разбирам те, Марк. Не знам къде е скрит. Не е едно и също, отлично го разбирам.

— Искаш ли да знаеш?

— А ти искаш ли да ми кажеш?

— Не особено. Поне засега.

Тя почувства облекчение при думите му, но умело прикри чувствата си.

— Добре, щом е така, не искам да знам.

— Е, какво ще ме правят, ако изобщо не кажа?

Реджи бе обмисляла този въпрос дълги часове и все още не разполагаше с отговор. Но при срещата с Фолтриг бе видяла на какво е способен и твърдо вярваше, че той ще използва всички законни средства, за да изтръгне сведения от нейния клиент. Колкото и да й се искаше, не можеше да му препоръча пътя на лъжата.

А лъжата би оправила всичко. Само една дребна лъжа, и Марк Суей щеше да живее спокойно до края на дните си, независимо от изхода на събитията в Ню Орлиънс. Какво го интересуваха Мулдано, Фолтриг и покойният Бойд Бойет? Та той си беше невръстно хлапе, още неопетнено от престъпления и тежки грехове.

— Мисля, че ще положат всички усилия да те принудят да говориш.

— Как точно?

— Още не съм наясно. Такива неща стават много рядко, но доколкото знам, могат да изискат съдебно нареждане да свидетелстваш за онова, което знаеш. Двамата с Клинт тъкмо проучваме въпроса.

— Знам каквото ми каза Клифърд, не знам обаче дали е вярно.

— Но смяташ, че е вярно, нали, Марк?

— Май че да. Чудя се какво да правя. — Момчето мънкаше едва чуто и не смееше да я погледне. — Могат ли да ме накарат насила?

Реджи внимателно подбра думите си, преди да отговори.

— Възможно е. Нали разбираш, много неща могат да се случат. С две думи: да, някой ден съдията може да поиска от теб показания.

— И ако откажа да говоря?

— Уместен въпрос, Марк. Тук вече стъпваме на несигурна почва. Ако възрастен човек не изпълни съдебно нареждане, това се нарича неуважение към съда и човекът рискува да попадне зад решетките. Не знам как ще постъпят с дете. Досега не съм чувала за подобен случай.

— Ами ако опитат с детектор на лъжата?

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че ме замъкнат в съда и съдията нареди да пропея, а пък аз им разправя всичко, само че без най-важната част. Сигурно ще решат, че ги лъжа. И тогава? Могат ли да ме вържат на стола и да задават въпроси? Гледах как го правят в един филм.

— Видял си да разпитват дете с детектора на лъжата?

— Не. Беше едно ченге, дето го спипаха да лъже. Все едно де, могат ли да постъпят така и с мен?

— Не ми се вярва. Никога не съм чувала за подобно нещо и ако се опитат, ще вдигна страхотен шум.

— Но все пак е възможно.

— Не съм сигурна. Съмнявам се. — Мъчителните въпроси я обсипваха като изстрели и трябваше да внимава. Клиентите често чуваха онова, което им се искаше да чуят, а на останалото просто не обръщаха внимание. — Но трябва да те предупредя, Марк, ако излъжеш пред съда, можеш да си имаш големи неприятности.

Момчето се позамисли за миг.

— Ако кажа истината, ще си имам още по-големи неприятности.

— Защо?

Отговорът се бавеше. От време на време Марк отпиваше глътка какао, но явно нямаше никакво желание да отговори на въпроса. Настаналата тишина не го смущаваше. Бе впил поглед в масата, но умът му се рееше нейде далече от тук.

— Марк, снощи ми каза, че си готов да изложиш пред ФБР цялата история. Сега очевидно си променил решението. Защо? Какво се е случило?

Без да каже нито дума, момчето лекичко остави чашата върху масата и закри очите си с юмруци. После главата му клюмна пред гърдите и то се разплака.

Вратата се отвори и в приемната дотича усмихната, деловита дама от куриерската служба с дебела картонена кутия. Без да губи време, тя връчи пратката на Клинт и му посочи къде да се подпише. После благодари, пожела му приятен ден и изчезна.

Клинт бе очаквал посещението. Пратката идваше от „Преглед на печата“ — изумителна малка фирма във Вашингтон, която се занимаваше само с преглеждане на двеста ежедневника от цялата страна. Всяка новина биваше изрязана, прекопирана, въведена в компютъра и в срок от двайсет и четири часа предоставена на всеки клиент с малко повечко излишни нари. Реджи нямаше излишни пари, но се нуждаеше от спешна информация за събитията около Бойд Бойет. Вчера, веднага след срещата с Марк, Клинт бе подал поръчка за проучване, ограничено само до вестниците от Ню Орлиънс и Вашингтон.